ВИТОША

Витоша гледана от ж. к. Младост, 2008

Витоша е част от живота на софиянци, при това една от хубавите части. Варна и Бургас си имат морето, Пловдив си има Родопите, а София си има Витоша! Това е нашият основен отдушник.
Преди двеста години хората изобщо не са мислели за "почивка" на планина или море. Планините и горите са били за дивеч и дърва, а морето е било за риболов. Представете си Петко Славейков или Захари Стоянов на плажа. Просто абсурд!
По планините се е ходело, но са ходили предимно хайдути, а не туристи. Никому не е минавало през ум да се качва на Черни връх за да смъква килограми. Който си е имал излишни килограми, той си ги е пазил и се е гордеел с тях. Такива са били времената.
Но ето че в края на 19-ти век някои хора са тръгнали по стъпките на хайдутите. Хора като Алеко Константинов са оценили красотата на планините както и удоволствието да се изкачиш на някоя висина, и да погледнеш надолу към обикновения свят. През 1885 г. Алеко организира група любители да се изкачат на Черни връх. Това изкачване може да се вземе за начало на българския планински туризъм.
Преди стотина години, в началото на 20-тия век, софиянци са започнали по-често да се катерят по Витоша за здраве и за удоволствие. Строежа на Каменното здание датира от 1921 г., а хижа Алеко е завържшена през 1923 г. За ранния туризъм знам много от баща си - като млад той с приятели са изкачвали камъни за строеж на заслони.
Баща ми Ноню Бояджиев (с вдигната ръка) на Витоша със съученици от Втора мъжка гимназия - 1925 г.

Около 1930 г. се появяват и първите скиори. В началото те са били обект на завист и подигравки. Практичният софийски шоп е гледал на тях като на смахнати самоубийци.
Когато бях 10 годишен и гостувах на баба си в Бреница, намерих в един сандък връзка списания "Детска Радост" със стари български комикси. Чела ги е майка ми като дете, някъде около 1930 година. Те се наричаха "Говорящ филм Гарван Грачи" за деца, от Ран Босилек. Основните герои бяха Бай Мулешко и магарето Магарини. Ето един откъс за илюстрация:

ТРАМВАЙ МАГАРИНИ
Трак-трак-трак-трак! Га-га-га-га!
— Господа, и сега продължава говорящият; филм „Гарван грачи“.
Раненият Магарини лудо тича и носи на гърба си леля Дана Дебелана и чича Лича.
А бай Мулешко завика подир него:
— Запри се, Магаринчо! Прости ме, братко мили!
А Гарванчо добави:
— Запри се! И прости на бай Мулешка. Той, без да иска, с ножа по гърбеца те засегна. Стана грешка. Прости го ти сега! Га-га! При нас ела!
Но кой ти чува? Магарини гърлището надува и с тежкия товар все тича, тича… Най-после, кой знае как, между два княжевски трамвая се намери. Единият отива, а другият се връща. И Магарини със сила всемогъща отхвърли връх колата и леля Дана, и чича Лича, па плю си на краката и почна по релсите да тича. И както размахваше опашка, с железните въдици на края опашката о жиците се хваща. По нея тръгва ток. И Магарини полетява с по-голяма скорост от трамвая.
— Зър-зър-зър! — лети към Княжево и никъде не спира. Ала дружина скиорска го съзира и вик надава:
— О, Магарини, ти ли си? Спри, спри, спри! И в Княжево ни отнеси! Там шанцата ще осветиме и със скокове юнашки ще придобием славно име!
— Стой! — извика Магарини, — Качете се, та да вървиме!
Но в тоя миг се чу и бай Мулешковият вик:
— Магарине, Магарине-е! Почакай малко! И нас със Гарча покачи ни!
— Га, га-а! И ний пристигаме сега! Почакай, почакай малко, Магарине! И рибата довлече бай Мулешко. Почакай! Ще окачим и нея. И тя с Мулешка ще се влачи!
А бай Мулешко с мъка крачи и рибата довлича. Дружината на трамвай „Магарини“ се покачи.
А за трамвая бай Мулешко рибата окачи и седна върху нея.
Готово!
Зър-зър-зър!… — лети към Княжево е товара Магарини. Такъв трамвай кой може да надмине?
Дори и Гарванчо редом с тях едвам летеше. А скиорската дружина размахваше ръце и от все сърце крещеше:
— Ура! Напред! Напред към планините! G отлични скокове навред сме ние винаги прочути!
А Магаринчо слуша, не се стърпява, навирва си ушите и от все гърло заревава:
— Аха, аха-а! Не се хвалете! За после дръжте си хвалбите! И нека всеки знае, че бае Магарини със ски света ще смае и първенците ще надмине!
А скиорската дружина главата му притиска и се киска:
— И ти не се хвали, о, Магарини! Ще видим горе колко чиниш! А сега спри да слезем! И ако искаш, с нас ела, да видим как те бива!
— Сега, сега! Слезнете и вървете! Като вас виждал съм такива. Тоз час за ски отивам. И ида, ида!…
— Добре, добре!
И тръгна славната дружина. А Магарини към Княжево замина с бай Мулешко.
http://www.chitanka.info:82/lib/text/3337

Как са изглеждали Бай Мулешко и Магарини може да се види тук:
http://lit.libsofia.bg/bg/getfile.php?iid=DO-8L0002707&doid=3621&page=0016
С продължение тук:
http://lit.libsofia.bg/bg/getfile.php?iid=DO-8L0002707&doid=3621&page=0017

И действително, десетилетия Княжево беше основния начален пункт за витошките туристи. До Княжево се стигаше с трамвай номер 5, а от там пеша, през платото, до Черни връх. Връщане по обратния път.

Черни връх 1973

В един момент тръгна автобус до Златните мостове и те станаха най-популярното място на планината. Край Златните мостове поникнаха като гъби множество хижи. До там тръгна и първия кабинков лифт в България (открит 1962 г.) от Княжево. Княжевския лифт сега (2008) вече не работи. Най-първият лифт обаче е Драгалевския, пуснат в 1958 г. до Бай Кръстю. Втората му част - от Бай Кръстю до Алеко беше пусната в 1968 година. Симеоновският лифт проработи доста по-късно, в 1983 г. Телевизионната кула „Копитото" (168 метра, построена през 1985 година) е един от символите на София.

На платото, 2007

Овладяването на Витоша имаше и отрицателни моменти - изчезнаха дивите животни. До 80-те години на Витоша живееха сърни. Зимно време те слизаха до самия град и търсеха храна в Ловния парк и гората при Семинарията. Аз лично съм срещал там сърни няколко пъти през 70-те години, когато минавах през парка на път за работа.
През зимата откъм Витоша се чуваше и вой на вълци, а през 50-те години имаше и мечки. Ранното лято на1958 година отидохме с баща ми на Витоша, над Княжево, и попаднахме на група пищни малинови храсти. Берейки малини чухме странни звуци от другата страна на храстите. Като се вгледахме, видяхме...мечка! Тя лапаше малини "с две ръце" и не се интересуваше от нас. На нас обаче апетита ни пресекна и тихо се изнизахме от това място.
В края на 60-те години край хижа Алеко бе построен голям и красив планински хотел - Щастливеца. Имаше ресторант с голяма стъклена витрина откриваща чудесна панорама към града. През зимата хотела беше пълен със скиори. Голям шик беше да седнеш пред панорамата на чаша "Плиска" и приятна компания.


Не зная причините, но нещо лошо му се случи на Щастливеца, сполетя го нещастие. През 90-те години хотела бе затворен и изоставен. Така продължи десетина години и той постепенно се разруши. Към 2009 Щастливеца беше вече само купчина бетон.