Язовир Искър отначало се казваше язовир Сталин. Той се напълни в средата на 50-те години. След това се напълни Панчаревското езеро и стана една от любимите атракции на софиянци и място за неделни излети. Ресторант Лебед на брега на езерото дълго време беше един от най-престижните ресторанти на града, а освен него посещавани бяха и Кокалянското ханче, и ресторанта при стената.
На мястото на спортната база навремето имаше пристан за лодки под наем. Там ходехме често с баща ми - майка ми беше къщна Мара и не обичаше да излиза. Наемахме лодка за два часа и обикаляхме из цялото езеро. Това и за двама ни беше голямо удоволствие. Лодките имаха две гребла на вилки, които лесно се изваждаха. Поня как веднъж една вилка падна във водата, но баща ми я извади. Слава богу, мястото бе сравнително плитко. Човекът се съблече, влезе във водата и намери вилката. Без нея трудно щяхме да се приберем. После аз гордо описвах случката в училище. За един петокласник това беше голямо приключение.
Освен езерото имахме и друг любим маршрут - Кокаляне и реката преди езерото. Имахме установен ритуал - щом пристигнехме в Кокаляне, намирахме маса в Кокалянското ханче и се гощавахме с кебабчета. Баща ми си взимаше половинка червено вино, запалваше цигара (Арда), и започвахме сладки приказки. На мен ми се полагаше лимонада или плодов сок. След обяда слизахме при реката и тръгвахме нагоре по течението. При някой подходящ вир аз ловех малки кленчета с ръце или с цедка за чай, а баща ми придрямваше на сянка. Кленчетата - обиковено три-четири - слагах в бурканче с вода и ги носех в къщи. Там ги раздавах на приятели или пусках в една голяма ваза-аквариум. Издържаха по няколко седмици. Кленът не е за аквариум - напира да скочи навън. Или умираха от само себе си, или ги намирах сутрин на пода.
Искъра преди Кокаляне беше много бистър и пълен със живот.
На мястото на спортната база навремето имаше пристан за лодки под наем. Там ходехме често с баща ми - майка ми беше къщна Мара и не обичаше да излиза. Наемахме лодка за два часа и обикаляхме из цялото езеро. Това и за двама ни беше голямо удоволствие. Лодките имаха две гребла на вилки, които лесно се изваждаха. Поня как веднъж една вилка падна във водата, но баща ми я извади. Слава богу, мястото бе сравнително плитко. Човекът се съблече, влезе във водата и намери вилката. Без нея трудно щяхме да се приберем. После аз гордо описвах случката в училище. За един петокласник това беше голямо приключение.
Освен езерото имахме и друг любим маршрут - Кокаляне и реката преди езерото. Имахме установен ритуал - щом пристигнехме в Кокаляне, намирахме маса в Кокалянското ханче и се гощавахме с кебабчета. Баща ми си взимаше половинка червено вино, запалваше цигара (Арда), и започвахме сладки приказки. На мен ми се полагаше лимонада или плодов сок. След обяда слизахме при реката и тръгвахме нагоре по течението. При някой подходящ вир аз ловех малки кленчета с ръце или с цедка за чай, а баща ми придрямваше на сянка. Кленчетата - обиковено три-четири - слагах в бурканче с вода и ги носех в къщи. Там ги раздавах на приятели или пусках в една голяма ваза-аквариум. Издържаха по няколко седмици. Кленът не е за аквариум - напира да скочи навън. Или умираха от само себе си, или ги намирах сутрин на пода.
Искъра преди Кокаляне беше много бистър и пълен със живот.
