КАК ИГРАЕХМЕ?

Играчките преди 50 години бяха доста по-различни от сегашните. Преди всичко, нямаше пластмасови играчки, всичките бяха от дърво или метал. Децата имаха най-много четири-пет играчки, но издръжливи, и с тях се играеше дълго. Като четири годишен имах един голям дървен камион, много здрав, на който сядах и се возех. Имах също и един самолет от ламарина - като му придадеш инерция той вървеше по земята и пускаше искри, като голяма запалка. Метален маховик поддържаше движението и произвеждаше искрите. Сега такава играчка би се считала за опасна. А имаше и много по-опасни неща!
Например, тапешниците. Малки пистолетчета с метална цев, които стреляха с "тапи", използвайки истинска взривна смес. Продаваха се по сергийте на пазара и на панаирите. Тапешниците, за съжаление, изчезнаха в началото на 60-те години. За някой други небезобидни неща съм разказал в "Площадката".
Ето как работеше тапешникът: в една цев дълга 10 см и сечение 2 см се движеше ударник на пружина, Отпред се набиваше "тапата" - глинена или от пресован картон, пълна отзад с барутна смес. Като се освободи пружината, ударникът взривява барута и тапата изхвърча със силен пукот. Понякога се пръска на парченца.



Какво щастие беше когато си купех нов тапешник! Чувствах се велик войн, ловец, непобедим!
Продаваха ги на сергиите на Женския пазар и Подуенския пазар, срещаха се и на някои будки.
Веднъж си бях купил 20 тапи и ги изстрелях една по една от кухненския балкон под завистливите погледи на другите малчугани.

Една друга опасна играчка беше прашката. Аз имах няколко. Една с особено силен ластик използвах по врабчета и нахални котки. Колкото и да бяхме буйни обаче, ние децата от онова време интуитивно се пазехме един-друг и не стреляхме с прашка по други деца.


В нашите караници и сбивания нямаше злоба. Никой никога не искаше и дори не мислеше да нарани някой друг. Прашките и тапешниците бяха за изфукване и развлечение. И за "лов" на врабци.

Магазини за играчки имаше малко. Най-известният беше "Детмаг" в центъра на София. Там се продаваше всичко за децата - играчки, дрехи, обувки, училищни материали. От Детмаг ми купиха едно красиво червено куфарче, с което тръгнах на училище в първи клас. Ученическите чанти се появиха чак в края на 50-те години.

Като осем-девет годишен ходеx в Детмаг сам да си купувам топки - тогава шарените гумени топки бяха страстта ми. Не само подскачаха добре, но и миришеха приятно на прясна гума.
На топка се играеше много, постоянно, и навсякъде. Ако поне три-четири момчета се оказваха на равно място с топка, започваха футбол на малки вратички. На по-тихите улици се играеха истински мачове, а често и "народна топка". В тази игра участваха и момичетата и това я правеше особено интересна. На улица Шейново лятно време и до късна есен се играеше народна топка, като се събираха около 10-15 деца. Играта продължаваше до тъмно, а когато сложиха улично осветление - и на луминисцентна светлина, до към 10 часа вечерта.

С какви топки играехме?
На малки вратички най-често ритахме гумена топка, около 10 см диаметър. Народна топка играехме с истинска футболна топка. Но тези топки бяха различни от сегашните.
Футболната топка от 50-те и 60-те години се състоеше от кожена сфера с процеп, в която пъхаш плондер и го надуваш - може с уста (най-често), може и с помпа. Плондерът представлява нещо като балон от дебела гума. Като го надуеш добре, връзваш тръбичката му и я напъхваш и нея в топката. После процепа се зашнурова както обувка. Плондерът понякога се спукваше и трябваше да се лепи.
С такива топки ираехме и футбол, и волейбол и баскетбол. На този принцип бяха и гумите на колите - с "вътрешна гума", която при спукване се вулканизираше (лепене с нагряване). Доста сложна процедура!
Отиваме с майка ми да купим палто и топка от Детмаг, 1954 г.

През 50-те и 60-те години на площад Народно Събрание дълги години работеше един пълничък фотограф с тиролски тиранти. Ако се снимаш днес, той утре на същото място ти дава готовите снимки.  Той ни направи тази снимка. Аз съм намръщен, защото бързах за топката и не исках да се спирам. Палтото изобщо не ме интересуваше.

Голяма страст беше играта на топчета. Стъклените топчета се продаваха по будките -обикновени и гуди (големи), като гудите не бяха евтини. В играта се използваха също и плочки - малки фаянсови плочици, три на три сантиметра, които се нареждаха на земята в триъгълник и се целеха с топчетата. Плочки по будките не се продаваха и намирането им беше проблем. Аз си спомням много добре, как веднъж изчоплих няколко такива плочици от уличната мозайка пред Ректората (имаше плочки край входовете). Един човек ме видя и ми се скара, но плячката беше вече в джоба ми! Подобно присвояване децата считаха за нещо необходимо - как иначе ще играеш?

През голямото междучасие в училище играехме на класическата игра "господин и госпожа". Десетина деца застават в кръг, едно е в средата - да кажем, Диана. Тя обикаля и си избира някой, докато останалите пеят:
"Имаме си ний една,
важна госпожа.
Тя Диана се нарича
и си...(Веско, Радка, ...) най обича!
Люпайди, люпайда, люпай люпай да!"
Диана дръпва Веско в кръга и взима неговото място. Песента продължава:
"Имаме си ний един,
важен господин.
Той Веско се нарича
и си....най обича."
И така до звънеца. Една друга подобна игра, в руски стил и пак в кръг се играеше предимно от момичета:
"Падружка мая,
ти си алена звезда,
ти си роза, ти си крем,
ти си щастие за мен..."

И още:
В същият дух, най-вече момичетата наредени в кръг пееха и пляскаха с ръце:
"Който ме обича
сладурка ме нарича,
а който ме мрази-
от мене да се пази..."

Ето, пред очите ми са моите съученици! Радка, с червените бузи, дори размахваше юмручета като пееше "...от мене да се пази". А Чая, която беше малко пълничка, много забавно се въртеше и танцуваше с мелодията.
Къде ли са сега тези момичета? Сигурно гледат внуци!

Момчетата обичаха да играят на ножче. Играят двама. На земята се очертава кръг и в него се забива ножчето. То трябва да се хвърля от изправено положение и ако не се забие, губиш ход. Първият играч чертае линия през позицията на ножчето и избира по-малката част на кръга за себе си. След това хвърля вторият в останалата част от кръга и така нататък. Играе се, докато има площ за делене. В двора на училеще Априлов имаше доста свободна земя и понякога в междучасието се образуваха три-четири двойки момчета играещи на ножче.
Момичетата обичаха да играят на дама, на ластик, и да скачат на въже. Аз също съм скачал на въже, но само от немай-къде, когато нямаше нещо по-интересно.

Когато бях трети клас, много обичах да "гоня обръч" или още - да "търкалям колело". Става дума за железен обръч от бъчва (каца, буре), каквито тогава имаше навсякъде. В дървени бурета, например, продаваха туршия и също в дървени бурета стоварваха сирене по магазините. За търкалянето е нужна карачка - дебела метална тел извита подходящо. И така - търкулваш обръча, подпираш го с карачката и тичаш след него като го буташ пред себе си. Удоволствието е голямо, особено като се научиш да правиш завои и умело да маневрираш между пешеходците. Е, от време на време се случват инциденти, особено когато превишиш скоростта. Но на децата всичко се прощава. Случваше се обръча да напусне тротоара и да се втурне между колите на улицата.

На тогавашният булевард Толбухин (сега Левски), близо до ъгъла срещуположен на Спортната Палата имаше един интересен магазин. Там се продаваха оловни войници. Точно като тези, описани от Ханс Кристиан Андерсен в приказката "Храбрия Оловен Войник". Високи около 10 см, в пъстри цветове, те стояха зад витрината някои на коне, някои пеша, а имаше и артилеристи с малки оловни топчета. Имаше готови комплекти, но се продаваха и поединично. Аз си събирах пари и през месец-два си купувах по някой войник. В къщи бях събрал двадесетина. Някои после изчезнаха, някои изтъргувах, а останалите накрая олющени и потрошени от битките фигурки претопих. Навремето имаше много неща направени от олово - туби от кремове и лепило, тръби от клозетни казанчета, разни дребни предмети. Аз топях оловото в един тиган на печката и го сипвах в кръгли формички. Така бях събрал около пет килограма. Пазих оловото дълго време, но през 90-те години най-сетне то отиде за отпадъци.

Зимно време основната ни грижа беше да се пързаляме до изнемога където намерим. По тротоарите имаше ледени пързалки, много подходящи за подметките от гьон (други нямаше!). В училищния двор имаше няколко такива пързалки. Но пързалянето със шейна беше по-висше удоволствие. Често се пързаляхме с шейна по тротоарите на наклонениете улици - Тулово, Мургаш, Априлов (от училището надолу към Готвалд). Но най-хубавите пързалки бяха в Парка на Свободата (Борисовата градина). Обикновено имаше една малка, от стадиона до езерото, и една голяма при Братската Могила. Много популярни бяха кормилачките - големи шейни с подвижем модул отпред за правене на завои. Имаше някои огромни кормилачки събиращи до 5 човека. С голяма гордост аз отивах на пързалката със собствена едноместна кормилачка, която си бях направил сам, с помоща на баща ми. Той осигури желязо за металните плазове, а също и инструменти. В училище учехме дърводелство и аз бях станал доста сръчен.
След време ми стана ясно, че по-добре е да имаш кормилачка за двама - да можеш да поканиш някое момиче. По тази причина като отидох в гимназията аз бързо загубих интерес към моята спретната но едноместна шейна.
И така...година след година и детството отмина!