СИТНЯКОВО И НАТРИЯ

Пазарния район на Иван-Асен 2 беше главно между улиците Виктор Юго и Светослав Тертер. По-нагоре към Ситняково имаше само скучни сгради. Един ден с баща ми се качихме на трамвая да се разходим в тази посока - трамвая беше огромно развлечение.
По тези времена трамвая се състоеше само от една кола (мотриса), в която се влизаше отзад и се слизаше отпред. До задната врата имаше седалка за кондуктора, от когото се купуваше билет: даваш стотинките, той откъсва билетче, продупчва го с една машинка - и ето, ти си редовен пътник. Децата трябваше да отстъпват място на възрастните, така че аз никога не разчитах да седна. Возех се прав и изучавах улицата от прозореца.
Трамвая стигаше до Ситняково и после тръгваше обратно. Първоначално дори нямаше колело, релсите просто свършваха. Ватмана отиваше при задната страна и тя ставаше предна - там също имаше пулт за управление. А кондуктора отиваше в другия край.
При Ситняково градът практически свършваше. След това имаше само отделни къщи на един-два етажа, пръснати тук-там на малки групи. В района на сегашния хотел Плиска започваше село Слатина и там все-още беше София, но нямаше градски вид. Официалния край на града беше при "Четвърти километър". От там нататък бяха ниви и пастбища.
Срещу Плиска, където е сега квартал Изток, беше територията на дъновистите. Там последователите на Дънов си бяха построили малко градче с хубави къщи обърнати на изток, за да посрещат слънцето - важен символ в тяхното учение. А по-нататък от Плиска беше военна територия - казарми и Софийския гарнизон.
Слязохме с баща ми на Ситняково и се поразходихме. Наляво се виждаше края на стрелбището при Военната Академия. Надясно имаше голямо гробище за коли.
Да, там където сега започва квартал Гео Милев, имаше една територия затрупана със стари коли, камиони, развалени машини и какво ли не. Между ръждясалите метални скелети ходеха хора и си търсеха разни части, децата също си намираха интересни неща за игра. Баща ми показа остатъци от един американски самолет - летяща крепост, свален по време на войната. Той отиде при един разпартушинен двигател и измъкна от него една част прилична на метална гъба. Това се оказа клапа, която изигра после голяма роля в моето образование по химия (за това по-нататък).
Баща ми беше по образивание юрист, но обстоятелствата го бяха принудили да се преквалифицира на стругар. Той печелеше добри пари и беше много горд с техническите си познания.
Клапата дълго време стоя в едно сандъче с инструменти под масата в кухнята. Един ден баща ми някакси я отвори и извади от нея едно меко сребристо вещество - натрий, беше някъде към 100 грама. Баща ми обясни, че натрият е в клапата за да я охлажда. Това е един много интересен метал, бързо се окислява и трябваше да го държим в машинно масло за да се запази. Ако се пусне парченце натрий във вода, става нещо изумително - то започва да "бяга" по водата, като леко съска. Натрият реагира с водата, окислява се, и се отделя водород. С други думи, за по-вещите в химията - натрият разделя водата на кислород и водород, с кислорода образува натриев хидроокис (сода каустик), а водорода се отделя. Самият натрий се "топи" и се нагрява силно. Ако се пусне по-голямо парченце, водорода се запалва много ефектно.
Аз дълго си играх с този натрий - в гимназията бях запален по химията и обичах ефектните експерименти.