ДРЕХИ, МОДА И ПРИЧЕСКИ

Не мога да пропусна няколко кратки бележки за модата и прическите през онова време. В началото на 50-те години мода всъщност нямаше - тогава хората просто си изнасяха старите дрехи от преди войната. Ходеха с много дълги палта и шлифери - стигащи почти на педя до земята. Ето, вижте на тази снимка (1954) палтата на някои от пешеходците. Такова палто пази топло през зимата и с него можеш да се завиеш като с одеяло. На мога да разбера ползата от късите палтенца, появили се в края на 20 век - през зимата веднага те свива кръста. Нашия народ не случайно е използвал пояса дълги векове. Късите палтенца и якенца през зимата работа не вършат.

Мъжете ходеха тогава с обикновени сака и панталони. Сравнително широки, за да са удобни. Жените се обличаха консервативно - рокля, пола, блуза. По-интересните дрехи бяха от преди войната. Ето тука две снимки за илюстрация.

1953 г. Баща ми и майка ми на разходка с една приятелка
1954 г. Тъста ми и тъщата ми (още годеници) отиват на ресторант Ариана
След като свърши корейската война в 1953 г. имаше кампания да се изпращат дрехи на братска Корея. Много бях впечатлен, колко много дрехи и обувки бяха събрани, при това съвсем доброволно. Това не бяха нови дрехи, разбира се. Майка ми напълни две кошници с плетени жилетки (от баба ми), ризи, панталони, рокли - всичките поизносени, но изпрани, изгладени, прилежно сгънати. Те бяха изпратени и раздадени безплатно. Бедна България намери дрехи в този момент дори за Корея.
Нови по-стилни дрехи се появиха кък края на 50-те години. Конфекцията беше предимно ризи, пижами, блузи. Конфекция на горни дрехи почти нямаше. Появиха се обаче много шивашки кооперации. Хората си купуваха плат и го носеха на шивач. За костюм се купуваше шевиот, габардин, за палто - шаяк. Популярни бяха басмата и поплинът. Имаше още тафта, марокен, жарсе, ламе. Майка ми много харесваше "шлиферния плат" - имаше такъв плат, и ми шиеше почти всичко от него.
Имаше много магазини за платове и там изборът беше приличен. Пълно беше както с евтини, така и с доста скъпички вносни платове - памучни, вълнени, изкуствени в разнообразни десени. Модел и кройка чивек си избираше от разни списания - по ателиетата стояха купчини Прамо и Бурда, сядаш и си избираш. Друг вариант беше да обясниш на шивача какво горе-долу искаш и той вече си знаеше работата.
Като си шиеш дреха, процедурата беше следната: първо питаш в магазина колко плат ще ти трябва, примерно, за сако. Продавачката те оглежда и казва "метър и половина". Носиш плата в ателието и там шивача ти взима мярка. След седмица ходиш на първа проба, след още седмица - на втора проба. Ден-два след втората проба сакото е готово, обличаш го и се въртиш пред огледалото колкото си искаш. Така ставаха тези работи. В ателиетата ходеха всички и цените бяха народни. На същия принцип работят и днешните бутици, но скубят здраво, защото са само за богати хора.
Наред с ателиетата работеха и частници, шиеха в къщи. Цените бяха същите.
Един вълнен панталон през 70-те години ми излизаше към 40-50 лева (плат и шев). От шлиферен плат - 30 лв. Хубаво сако от качествен плат беше около 70 лева. Най-скъпата ми дреха от това време беше един красив светло-бежав лоден за 120 лева. С около 250 лева месечен доход успявах да се обличам сравнително прилично. В началото на 80-те години си уших зимен панталон от един много приятен и здрав италиански вълнен плат. После този панталон го нарекох "стоманения" - отказваше да се мачка и къса. След десет години го изоставих в отлично състояние не за друго, а защото вече ми беше тесен.
Когато се ергенеех през 70-те години, аз ходех при два шивача - един за панталони и един за сака. Панталоните си поръчвах в района на Руския паметник, а сака си шиех в едно модно ателие на спирка "Лагера", на булевард "9-септември" (сега Борис 3). Дори летните си панталони шиех на шивач, защото конфекцията беше бедна. Първата конфекция, която понесох бяха дънките - от началото на 70-те се появиха доста прилични български дънки. Към края на 70-те вече редовно си купувах якета, ризи и дънки от ЦУМ.

(в 2010 се появи идеята ЦУМ да бъде направен на Национален Исторически Музей. Идеята е чудесна, защото мястото и сградата са много подходящи. Може да се окаже, че към 2015 ЦУМ ще изчезне и хората ще забравят за него. За всеки случай - ЦУМ значи Централен Универсален Магазин. Сега вече има много молове. Навремето ЦУМ беше единствен.)
Конфекцията се появи масово чак през 80-те години, но много хора продължиха да ходят на шивач и след това. Някои шивашки кооперации прераснаха в модни бутици.
В края на 60-те години се усети влиянието на хипитата и много младежи започнаха да се обличат доста небрежно. После изведнъж се наложиха Чарлстон панталоните - плитки отгоре и широки долу. Момичетатат обичаха да слагат по тях бродерии - цветя, орнаменти, кантове. С течение на времето обаче, бавно но сигурно, широките панталони бяха изместени от дънките-кюнци, прави или леко стеснени. Дънките (джинсите) се промъкнаха в България през 60-те години и отначало бяха забранени - считаха се за "хулиганска" дреха. В един момент започнаха да ги шият за износ и тогава напълно се наложиха. През 70-те години всеки младеж се чувстваше длъжен да ходи с дънки, по възможност - вносни. Много от "вносните" обаче бяха успешна българска имитация. Да се отличат българските Леви Щраус от оригиналните беше почти невъзможно.

През 50-те и 60-те години положението с обувките беше просто - имаше предимно два вида: кожени обувки с гьон за студено време и официални случаи, и платнени гуменки (или кецове) за останалото време. Продаваха се бели и сини гуменки, много рядко - червени. Аз винаги си мечтаех за червени, но ми купуваха бели. Жените носеха също и велурени обувки, някои доста красиви, с различни цветове и дизайн.
Навсякъде имаше обущарски работилнички, дори в битовите комбинати. Там работата не спираше. Най-вече се сменяха изтъркани подметки и се шиеха скъсани и протрити горнища. Правеха се също и обувки по поръчка, по модел от списание. Майка ми си направи обувки по поръчка в една обущарница на Аксаков и тези обувки ги носи близо 20 години.
Така продължи до 70-те години, когато започнаха да произвеждат по-разнообразни подметки и обувките станаха по-евтини, благодарение на синтетиката. Кецовете еволюираха много силно и се появиха удобните универсални обувки от рода на "найки" и "адидас". Това стана в края на 70-те години.
А сега за прическите.
Мъжките бяха доста обикновени, задължително къси коси, като "растеж" се позволяваше единствено нагоре, както се вижда долу на снимките.
Вълко Червенков, Министър-председател 1950-56
Апостол Карамитев

Модата по прическите се налагаше от две места: държавните мъже или киноартистите.
При жените имаше по-голямо разнообразие. Срещаха се плитки, имаше много кокове, а някои жени просто носеха забрадки. Прическата на нашата учителка на тази снимка е доста характерна за 50-те години. Разгледайте женските прически и от другите тогавашни снимки.
През 60-те години женските коси често бяха късо подстригани и приповдигнати. Добър пример за модата тогава намираме в този клип на Лили Иванова
Много интересна беше появата на топираните коси в края на 50-те години и по-късно красиво придружени от късите полички (минижуп). Тази мода дойде в България от западните филми. Младежите бяха замаяни от закачливата французойка Бриджит Бардо и момичетата веднага започнаха да се топират като нея (но само след училище - в класната стая топираните коси и късите поли бяха забранени). По улиците беше пълно с привлекателни топирани млади жени в минижуп и на високи токчета или с ботушки. Златно време!

Бриджит Бардо

Дороти Провайн (Помните ли филма "Този луд, луд свят"?)

Невена Коканова
Модата през 60-те години

И тук един малко хулигански спомен. Както писах по-горе, като деца много играехме на фунийки. Този период добре съвпадна с периода на топираните коси. Случваше се, в разгара на играта да видим на улицата нищо не подозираща топирана "мадама". Играта спираше и я чакахме да поотмине. И тогава в прическата и започваха да кацат фунийки. Ако косата е голяма, силно топирана и "лакирана", жената нищо не усеща и така може да си отмине с фунийките в косата. Обикновено обаче жертвата чуваше нашия спонтанен смях и се попипваше отзад.
Сега, 50 години след тези събития, използвам случая да се извиня на непознатите топирани минувачки по улица Сан-Стефано. Предполагам, че вече не ни се сърдите.

Друга популярна дамска прическа от това време беше "паж" - това е знаменитата прическа на Мирей Матьо. Ето и едно изпълнение на Катерина Касели от Сан Ремо 1969 , където тя е с тази прическа.