РАДИО, ТЕЛЕВИЗИЯ И ЕЛЕКТРОУРЕДИ

Днес радиотехниката е много напреднала, но преди 50 години също имаше хубави радиоапарати. Тогава се използваха вакуумни радиолампи, те бяха много живописни и с тях се работеше лесно. В България се произвеждаха качествени радиоапарати - Мелодия, Акорд, Пионер, Марек. Някои просто носеха марката на завода - Ворошилов.
http://www.karatebulgaria.com/alex/private/voroshilov/index.html
Имаше в употреба и много немски радиоапарати като Блаупункт и Телефункен от времето на войната или попаднали в страната по друг начин. Популярни бяха и чешките Тесла, унгарските Орион.
В къщи имаше един внушителен "катедрален" американски радиоприемник РKА Виктор (RCA Victor) произведен в 1939 г. Той още съществува и е в работно състояние. ( За познавачите искам да спомена, че апарата има пет радиолампи без изправителната, като една от тях е високочестотен усилвател към трептящия кръг. Има също и шест големи екранирани бобини.)


Мелодия, 1957



Блаупункт Верона



Телефункен



RCA Victor


В началото на 60-те години в България започнаха да се появяват, предизвиквайки сензация, миниатюрни японски транзисторни приемници. Качеството на звука им беше лошо, но кой ти гледа това! Хората започнаха да се разхождат навсякъде с малките писукащи транзисторчета. Вадеха ги от джобовете си, играеха си с тях, точно както 30-40 години по-късно започнаха да си играят с мобифоните.
Действително, така започна икономическият бум на Япония - първо малките транзистори, после електронните часовници Касио и Сейко. Големите електронни и автомобилни японски фирми се появиха на международния пазар през 70-те години и започнаха да го превземат. Малцина знаят, че Тойота е започнала с шевни машини. В 1961 г. Тойота се опитва да продава в Америка малки икономични коли Тойопет, но претърпява провал. Успеха идва в средата на 70-те години при скъпия бензин.

В България се появиха и съветски транзисторни приемници - Сокол. Те бяха по-големи от японските, но даваха по-добър звук. През 70-те и 80-те години се продаваха практичните и качествени приемници Веф и Селена. Но после те изчезнаха.


Транзисторен приемник ВЕФ



Селена


През пролетта на 1957 г. вуйчо ми си купи първия радиограмофон (Мелодия). Започнах често да му ходя на гости и да слушам забавна музика. Тогава бяха много популярни италианските естрадни песни. Продаваха се на големи бакелитови плочи за 78 оборота в минута, с по една песен от всяка страна. Фирмата беше българската Балкантон. Аз добре си спомням една такава плоча с "Марина, Марина" от едната страна и "Паскуалино Мараджа" от другата (1959, Rocco Granata, Domenico Modugno). Пусках я непрекъснато. Ето ги тук и двете изпълнения:
Скоро след това шлагерите започнаха да излизат на по-малки плочи за 45 оборота. Скоро след това всички слушахме Тинтарела ди луна на Мина и не можехме да се отлепим от нея. След Мина доиде ред на Рита Павоне.
Какво още слушахме тогава? Ето един пример:
http://www.youtube.com/watch?v=oNgSeJzLJFc&feature=related
В началото на 60-те години започнага да се продават и големи "тави" за 33 1/3 оборота, главно с класическа музика на руската фирма Мелодия. Нашият първи грамофон беше купен в 1968 г. - малък и портативен, много симпатичен немски грамофон-куфарче. Той никога не се повреди. Когато в 1983 г. си купих стереограмофон, зеленото куфарче слезе в мазето. През 90-те години то изчезна заедно с много други вещи. Мазетата започнаха често да ги обират.
Интересна колекция от стари радоиапарати може да се види тук:
 http://oldradio.smolyan.info/collection.php.
Интересна статия и тук
http://detstvoto.net/index.php?newsid=4434
Посетете също и форума "Сандъците"

През 60-те години в България се разпространиха магнитофоните - първо ролковите, а доста по-късно и касетофоните. Години наред основен магнотофон беше Грундиг, оригинален или полски лиценз, двупистов или четирипистов. Много издръжлива машина, трудно се повреждаха и работеха като катъри. Можеше ли да си представи човек купон без Грундиг в началото на 70-те години? В 1974 година аз също си купих един и скоро след това вече имах десетина ролки със записи. Те още стоят в едно чекмедже.

Какво слушахме по радиото?
По радиото предаваха две програми: Хоризонт и Христо Ботев. Докато Христо Ботев се занимаваше най-вече с новини, репортажи, спортни, коментарии и радиопиеси, Хоризонт беше (и си остава) предимно музикална станция. Много известна личност през 60-те години беше радиокоментатора Огнян Велков. Слушахме чудесни хумористични предавания с Георги Парцалев и Енчо Багаров, а понякога се чуваше и характерния глас на румънския комик Мирча Кришан. Класическа и народна музика винаги е имало много, а естрадната музика беше доста шарена. Най-вече българска - Лили Иванова, Емил Димитров и Йорданка Христова бяха големите звезди, а пееха и много други. Тоника бяха чудесни, Трамвай номер 5, Мими Иванова, Маргарита Хрянова, Васил Найденов....
Ако искате да видите Лили Иванова като изгряваща звезда от 1968 година, натиснете тук.
Слушах "Зимна Приказка" на Лили Иванова в зала Универсиада един ден на 1968 година. Тя пееше:
"Малка шега -
зимата направи,
Малка тъга -
тя във нас остави.
Сякаш за час
старост е дошла при нас..."

Тогава ми се стори толкова странно и смешно да се говори за старост! Бях точно на 20 години. Но ето че изминалите 40 зими все-пак оставиха малко сняг в косите ни. Не става за час, но става.
След българската естрада най-много слушахме италиански, френски и руски изпълнения. Това беше времето на Адриано Челентано, и още много от  Мина, Рита Павоне... 

В България много се следеше фестивала в Сан Ремо, където всяка година се появяваха нови звезди и нови хитове. Края на 60-те години беше златно време за Сан Ремо. Ето няколко изпълнения, които украсяваха ежедневието ни в продължение на десетина години.
http://www.youtube.com/watch?v=kPutjIBGRPk
http://www.youtube.com/watch?v=whiusFi2ChU
http://www.youtube.com/watch?v=pC4sIy4h_QI

Нарочно съм включил две изпълнения на "La Pioggia", защото и двете са фантастични!

А от френска страна - първо Ив Монтан, после Жилбер Беко, Далида, Шарл Азнавур, Салваторе Адамо, Брел, Дитро...Няма как да пропусна и вълшебните Нана Москури и Мирей Матьо. Слушахме и много филмова музика от популярни филми с Катерина Валенте.
Какво имаше по руската естрада? Слушахме Висоцки, София Ротару и, разбира се, Алла Пугачова. Песента "Арлекин" на Емил Димитров в нейно изпълнение имаше огромен успех:
http://www.youtube.com/watch?v=8e3QJhipWNY&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=oIFmhye6fqw&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=L46jdEbHf1U

Щурците, 1969

Но англоезична естрада нямаше. Битълс по българското радио и телевизия не се чуваха и виждаха. Италия и Франция се считаха традиционно приятелски държави, близки по дух и темперамент, докато Англия и САЩ бяха традиционно враждебни. Но все пак се появяваха английски комедийни филми - например, Мистер Питкин и Розовата Пантера. Но за филмите - отделно.
Изгрева на групата Битълс бе следен от много български младежи, но предимно чрез записи и плочи. Някои слушаха Радио Бейрут - хващаше се добре и пускаха много западна музика.
Гръцка и Сръбска музика по радиото чувахме малко. Отношенията ни с тези две държави бяха и си остават сложни. Румънска музика обаче имаше, предимно фолклор. Аз лично съм голям любител на румънската народна музика и я слушам до ден днешен с огромно удоволствие.
През 60-те и 70-те години италианската и френската естради бяха много популярни. Песните бяха мелодични, характерни, хората лесно го запомняха и си ги татаникаха. Българската естрада също беше интересна. През 80-те години обаче естрадата се промени - повече започна да се обръща внимание на външни ефекти, игра на светлините, сценично поведение. Комерсиалната страна се засили, а съдържанието отслабна. Все още имаше силни изпълнители - в Италия АлБано и Ромина Пауер, Тото Котунио; в България любимец беше Васил Найденов.
След това естрадата загуби качество.
За съжаление, през 90-те години в страната не се продаваха почти никакви радиоапарати. Инцидентно се появяваха радиокасетофони и радиоапарати "куче марка" от лошо качество. И сега положението не е добро. Да се купи малък, евтин и качествен приемник (както едно време ВЕФ) все още е много трудно. Нямам предвид буум-бокса - това е друг вид уред.
Телевизорите се появиха към края на 50-те години. Тогава бе построена и телевизионната кула в парка (пресечката на алея Яворов и Драган Цанков). Започна излъчването на телевизионна програма и хората започнаха да си купуват телевизори. Продаваха се руски Рубин и Хоризонт, а се появиха и много български марки, повечето много хубави и качествени. Ето някои от тях: Първо Опера, после София, Пирин, Христо Ботев, Кристал, Велико Търново.

София, 1965
Семейството на моя приятел Валери си купиха черно-бял телевизор Опера в 1958 година. На улица Кракра (тогава Димитър Полянов) имаше квартален профсъюзен клуб. Там поставиха един голям телевизор, който работеше всяка вечер и клуба беше отворен за всички желаещи. Пред телевизора бяха наредени няколко реда столове и около 7 часа вечерта те бяха вече заети. Гледахме новини, документални филми, концерти. В началото ходех често, но после ми омръзна.
Един от първите телевизори - Рубин 102 (1958)

Рубин, 1983

Баща ми не ходеше там и някак си не обичаше телевизията. Първия телевизор в нашето семейство купихме чак в 1972 година за да гледаме световното първенство по футбол.
Искам да подчертая - електрониката в България беше на много добро ниво. Още от 60-те години се произвеждаха калкулатори ЕЛКА, а още от края на 70-те години започна производство на компютри Правец- еквивалентми на Епъл, работещи с български вариант на ДОС. През 80-те години висшите учебни заведения и много училища имаха компютерни лаборатории. Произвеждаха се и персонални компютри ИЗОТ, от типа на ИБМ.
http://www.pravetz.info/
http://www.sofiaprint.com/pravetz8d/Pravetz%208D.html
http://en.wikipedia.org/wiki/Pravetz_series_8

В 1990 България снабдяваше 40% от компютрите в социалистическия блок, като в електронната промишленост бяха заети 300,000 души.
http://en.wikipedia.org/wiki/History_of_computer_hardware_in_Soviet_Bloc_countries#Bulgarian_Computers

Но за съжаление, електрониката през 90-те години беше почти ликвидирана. От края на 80-те годинои та чак до сега (2008) започнаха и продължават политически борби, като нито една партия не се зае да подкрепи българското производство и да разработи стратегическото му развитие. През последните 20 години се решават (и то доста нескопосано) само ежеминутни проблеми.
Качеството на телевизорите и домашните уредби - тюнери, ДВД, се е подобрило значително през последните 20-30 години. Но в едно отношение тогавашните апарати имаха предимство - външния вид. Едно време имаше луксозни кутии от дърво, имаше цветове - червени, жълти, кафяви. Някой малки радиоприемници имаха изключително привлекателен дизайн. Днес това го няма - преобладават черните пластмасови кутии. Разбира се, кутията е второстепенна, но все-пак телевизора е мебел. А за съвременните малки приемници да не говорим - повечето са грозни и селективноста е слаба, даже и при цифровите.
Какви електроуреди използвахме навремето?

Повсеместен беше електрическият котлон с открит реотан. Закритите котлони с плочи се появиха много по-късно, в края на 60-те години.
Готвеше се основно на печки. Тези печки горяха въглища или дърва, имаха фурна, а отгоре 2-3 колела върху които се слагаха тенджерите и тиганите. За по-дребни и бързи работи обаче включвахме котлона. Откритите котлони загряваха бързо, но реотаните им също така бързо изгаряха. Един реотан траеше около 2-3 месеца.
Помня, как майка ми с отверка дърпаше веднъж скъсания реотан за да съедини отделните парчета. След като го "закърпиш", реотанът пак се зачервяваше за няколко часа но после пак изгаряше. Да се смени с нов беше лесно - реотани се продаваха навсякъде и смяната ставаше за 5 минути.
В началото на 60-те години домакините бяха зарадвани с нов уред - електрически тенджери. Това бяха големи алуминиеви съдове с нагревател в капака. Вършеха чудесна работа за печене на гювеч, макарони и картофи на скара. Е, за супа не ставаха, въпреки че по принцип и супа можеха да сварят.
В края на 60-те години най-сетне се появиха българските електрически печки Чайка. Много практични и удобни, те не взимаха много място и бяха издръжливи - нашата Чайка изкара 25 години!
Имахме също и електрически ютии.
Когато бях съвсем малък, на 3-4 години, баба ми Минка гладеше дрехите на дядо ми с една стара чугунена ютия, куха отвътре, в която се слагаха горещи въглени за да се нагрее. Такива ги има сега само по музеите, но през 50-те години те още бяха в употреба. После се появиха електрическите ютии, но те бяха опасни - от тях често ставаха пожари. Два такива пожара станаха и у нас. Големите недостатъци на тези ютии бяха два: Първо, те нямаха терморегулатор - включваш ги и те загряват все повече и повече докато не ги изключиш. Ако оставиш една такава ютия включена по-дълго време, тя ставаше отдолу червена. Друг недостатък беше практиката тези ютии да се слагат на метални поставки вместо изправени, както е сега. Когато изправиш една ютия с горещото дъно настрани, тя не е така страшна. Но една забравена ютия върху поставка изгаряше всичко под себе си.

Ето какво стана един ден.
В края на 50-те години в съседния апартамент живееше едно момче, Валентин Попов, две години по-малък от мене. Него рядко го пускаха да играе навън, а всички ваканции тяхното семейство прекарваше във Велинград, където имаха къща. Въпреки тези обстоятелства ние често играехме заедно.
И ето един ден нашите родители - моите и неговите - отидоха на театър. Ние останахме двамата сами на целия етаж. Играехме у тях.
По едно време на вратата се позвъни и дойде някакъв човек от Велинград, който донесе 5-6 луканки "на Васко от Стефан, да си ги нарежете тъничко" (Васил Попов беше бащата на Валентин). Луканките изглеждаха много добре!
Когато човекът си тръгна, ние решихме тайно да изядем една от тях. Щом я разрязахме обаче, тя се оказа малко сурова. Решихме да я опечем. Добре, но как? Да палим печка не можем, ще се разбере. Котлона не работеше. Тогава решихме да я опечем на...ютията!
Речено сторено. Включихме ютията, обърнахме я с дъното нагоре и я закрепихме да стои така. Тя бързо се загря и луканката се опече чудесно. После сложихме ютията обратно на поставката, но...забравихме да я изключим!
Пиршеството си устроихме на балкона, като се надявахме да мине някой познат и да се изфукаме с печената луканка. Аз донесох хляб и лимонада. Хапнахме си много добре, започнахме разговори за ловци, пирати, приключения. Но най-голямото приключение вече беше започнало - от кухнята започна да излиза гъст дим. Вътре гледката беше ужасна – ютията, прогорила дупка в масичката и почти червена висеше на шнура. Масичката тлееше. Желязната поставка се беше размекнала и ютията беше паднала в дупката.
Ние малко се същисахме - ако изтеглим шнура, зачервената ютия ще падне ще изгори пода. Подложихме тогава една тенджера, извадихме щепсела, ютията тропна в тенжерата и ние я изнесохме на балкона. Тайната за луканката обаче излезе наяве и след тази случка повече не ни оставяха сами.