ДЯДО ХРИСТО И БАБА МИНКА

Дядо Христо и баба Мина бяха родителите на баща ми.
Сватбата на дядо и баба преди един век, 1907 г.

Трудно за вярване, но е факт - аз помня как играех с дядо си на две години. Той строеше кули и пирамиди от дървени кубчета, а аз чаках да свърши и тогава с боен вик се хвърлях и ги събарях. Дядо се засмиваше и почваше отново.
В тези конструкции се използваше и един стар военен разтегаем далекоглед (телескоп). Той беше попаднал в семейството ни от баба Ганчева, вдовица на генерал Добри Ганчев. Но за това по-късно.

Дядо ми е бил един от първите български литографи - правел е матрици за печатане на марки, банкноти, грамоти. Изработил е уникален документ за собственото си пенсиониране, който дълго време беше семейна реликва. Аз много го обичах. Той почина на 82 години, когато аз бях на три. Дълго го наблюдавах, как лежеше в леглото си смирен и тих. Спеше, и никога нямаше да се събуди и пак да играе с мен. Но тогава не плаках, не знаех какво е загуба и тъга.
Роден съм в болницата на Шейново и първите 23 години от живота си прекарах в близост до това място. Трудно ми е да си представя, че може да има по-приятно и по-интересно детство от моето. Първите ми 15 години бяха изпълнени с непрекъснати игри и приключения.
По онова време днешната улица Евлоги Георгиев (Евлоги и Христо Георгиеви) се наричаше Клемент Готвалд. Този човек е бил чехословашки политик /1896-1953/, генерален секретар на тяхната компартия. Нашето семейство живееше на К. Готвалд 58, в къща с чудесен двор. Това е по средата между Орлов Мост и Военната Академия. Откъм улицата имаше ограда с порта, а при портата - скамейка. Ах седях на тази скамейка и гледах преминаващите превозни средства.
А те бяха доста интересни. Трополяха големи италиански камиони от войната, с плътни предни гуми. Имаше много немски камиони "Опел" с газгенератори отдясно на кабината. В края на войната немците нямаха достатъчно бензин и използваха газгенератори.
Газгенераторът беше просто един затворен варел пълен с дървени трици, които при нагряване отделяха горящи газове (най-вероятно водород) и тези газове по една тръбичка отиваха право в карборатора. Немците бяха измислили "алтернативно гориво" още тогава.

Рядко минаваха леки автомобили. Имаше коли-триколки, две колелета отзад, едно отпред. Минаваха черни руски Москвичи (този първи модел бяха предимно черни), понякога и малки Шкоди. Имаше много каруци. Каруците се движеха бавно и аз обичах да се затичам, да се метна на стърчишката и да се возя до Орлов Мост. По-далече не смеех.
За сведение на младите читатели - тогава каруците бяха друг тип, с дървени колела, а отзад стърчеше около един метър дървена ос - стърчишка.

Баба Мина (Минка) съм запомнил най-вече с маслините и хамсията. Тя беше голяма любителка на риба, хайвер и маслини. В нашето семейство единствено тя и аз ядехме такива неща. В една продълговата чиния баба нареждаше изчистени мариновани хамсийки, без глави, разрезани по дължина и обезкостени. Подбираше рибките да бъдат около 10 сантиметра дълги. Отгоре слагаше обилно магданоз и стискаше лимон. По принцип, това трябваше да се полеее със зехтин, но зехтин по онова време се намираше трудно, и затова баба използваше олио. Аз помагах и нареждах отстрани маслини.
Тази чиния се слагаше на масата като рибна салата - всеки да си вземе. Майка ми и баща ми си взимаха по една рибка от учтивост, а останалото омитахме ние с баба.
Когато нямаше хамсия, баба ми правеше подобна салата с цаца. Пак става много вкусно!
Когато баба Минка почина в 1961, риба в къщи започна да влиза много рядко. Чак когато пораснах и "завъдих" собствено домакинство, рибата пак заплува към кухненската маса.

Едно друго интересно нещо при баба Минка беше честата и употреба на думите "чунким", "белким" и "санким". Това са си редовни думи от българския език, но малко хора ги използват, особено днес. Но баба ми казваше: "Пак нова топка искаш, чунким баща ти е милионер." Или за комшийката: "Белки са и потънали гемиите, тя само се оплаква!"
Много употребяваше и думата "колчем": "Колчем изляза на улицата и срещам комшийката Вера". Колчем замества "колкото пъти, всякога когато". Кратка и изразителна дума!  Жалко, че мъдрите професори по български език са я отрекли като "остаряла".
Много бели са сторили тези професори с езика! Единният славянски език е бил разчленен от криво разбран "патриотизъм". И сега в България, Сърбия, Хърватия, Чехия, Словакия, Полша горорят на различни, макар и близки езици. В повечето случаи "литературния" език е по-непрактичен от народния. В оригиналният език "се ближи" е бил по-краткия и ясен вариант на "приближава се".
В Австрия и Швейцария е запазен оригиналния немски език! Ако действаха като нашите "умни" професорски глави, сега щеше да има "австрийски език" и хората от Австрия и Германия нямаше да се разбират помежду си. Тъжна работа!
А преди 150 години в България и Сърбия се е говорил един и същ език. И не само там!

Тук искам да спомена, че от детските си и младежките си години съм запомнил имена, каквито сега почти няма. Майката на баба Минка се казваше Руска. Баба ми имаше брат Душо, а баща и се казваше Ноню. Някакъв мой далечен братовчед се казваше Досю. Този род идваше от Чирпан. Срещаха се там и гръцки имена като Ефросина, Иларион.
По майчина линия съм научил за имена като Доню, Пешо, Герго, Машо, Възкресия. А в училище имах съученици с имена Начо, Йовичка, Тачо, Зара, Сара, Пенко, Дафинка, Дочка, Чая,...А жена ми е имала баба Истилиена.
Днес такива имена рядко се срещат.