Комплекс Младост, където живея сега, се появи в края на 60-те години. Първите блокове израстнаха край Окръжна болница, после започна да се строи там, където сега е пазара.
Набъбвайки, София поглъщаше околните селца. Изчезнаха Слатина, Красно село, Обеля, Овча купел, пред очите ми изчезна и Дървеница. До края на 70-те години Дървеница беше красиво и подредено малко селце в края на града. Аз минавах през него сутрин на път за работа. От Младост слизах по една пътечка (тя е още там), пресичах Дървенишката река по едно мостче и минавах през селото. Улиците бяха чисти, къщите, предимно двуетажни и тухлени имаха дворове с овошки и градини. Пролетно време над оградите стърчаха люляци, а лятно време си късах череши и вишни от някое надвесено над улицата дърво. За съжаление, това китно село беше погълнато от панелните блокове.
Не мога да се сдържа да не напиша, защо всъщност минавах сутрин през Дървеница. Работех в Лозенец и много ми беше удобен маршрута на автобус 88 -от булевард Андрей Ляпчев до булевард Яворов. Но това беше (и продължава да бъде) една ужасно неприятна линия! Колите сутрин закъсняваха, идваха в Младост препълнени, а понякога изобщо не идваха. Така аз реших сутрин да прекосявам Дървеница и да взимам трамвай 14 до Лозенец. Трамвая беше горе-долу редовен и доста празен.
Строежите бяха предимно държавни, но имаше и много ведомствени и частни. Ведомствени жилища строяха предимно военните, трудовите войски, някои министерства и големи предприятия (като Кремиковци). Строяха се и частни кооперации - група хора събираха пари и си построяваха, да кажем, четириетажен блок. Пари за такъв кооперативен строеж обаче се намираха трудно - трябваше или да си виден човек (голям началник, известен спортист, писател) или да си получил голямо наследство. Един мой колега се включи в такава жилищна кооперация като продаде наследена къща в Плевен.
Имаше два вида наеми - държавни и свободни. Държавният наем беше много нисък, почти символичен. През 60-те години ние плащахме 35 лева на месец за двустаен апартамент с хол, кухня и баня. Свободните наеми бяха високи - от 60 до 100 лева на стая в зависимост от мястото и мебелировката. (За сравнение - една прилична заплата беше около 250 лева.) В 1980 г. за обзаведена гарсониера на свободен наем искаха около 140 лева, а за необзаведена - около 100. Наемът за необзаведен двустаен беше около 160 лева. На свободен наем живееха предимно студенти и млади семейства. Положението на студентите се облегчи донякъде със студентските общежития в Дървеница, те се появиха в средата на 60-те години и се разрастнаха до цял Студентски град.
Това е защото държавата искаше да стимулира хората да купуват апартаментите си. Инфлацията беше много ниска - не повече от 1%, така че държавата практически не печелеше от тези заеми.
Панелното строителство беше много разпространено. Работеха заводи за панели и ежедневно можеше да видиш камиони да разнасят панели по новите квартали. Повечето от панелните блокове са направени доста добре, особено по-първите. Когато се спазва стандарта, получава се стабилна и солидна постройка. През голямото земетресение в 1977 панелките се представиха отлично. Те са конструирани да понасят хоризонтални и вертикални вибрации. За разлика от тухлените постройки, при тях нищо не се "рони" и напуква. Отвън, разбира се, не изглеждат много привлекателно, но това е въпрос на малко "козметика".
Човек обаче не можеше да дойде току-така в София от провинцията и да си купи жилище. Трябваше да имаш софийско жителство. То се придобиваше по рождение, при брак или по служебно назначение. Нещо като "софийско гражданство". Целта беше да се ограничи населението на София и да се избегне това, което стана след 1990 - почти една трета от България се пресели в София, а малките градчета запустяха.
Софийското жителство обаче не попречи за разрастването на столицата. Много хора идваха при роднини, после се женеха/омъжваха тука или си намираха работа дето им даваше жителство. Построяването на Кремиковци докара в София десетки хиляди нови софиянци.
В малките градчета и села хората си строяха къщите сами, както е и сега. Родителите на жена ми си построиха двуетажна къща в Елин Пелин края на 50-те години, като са купували материали само със заплатите си. Когато се лее бетон се събират роднини да помагат. По същия начин много софиянци (дори живеещи под наем) си построиха вили в полите на Витоша или в околните селца.
Много хора от малките градчета и селца искат да живеят в София не само за да си намерят работа по-лесно, но и заради топлата вода и парното. За съжаление, въпросът с отоплението зимно време е труден въпрос за жителите в провинцията. Дървата и въглищата не само че стават по-скъпи, но и цапат много. Сутрин се събуждаш в студена стая и трябва да чистиш и зареждаш печката. Никак не е приятно! Къде по-приятно е с парно отопление. За една голяма и пълна с хора къща на село можеш да си направиш малко парно, но за една малка къща с двама-трима обитатели парното излиза много скъпо, не е рентабилно. Това са добре известни истини. Аз имам доста наблюдения и по мое мнение най-добре е на село да се използва за отопление електричество - с маслени радиатори. Лесно и чисто! Но за тази цел трябва тока да е евтин - държавата да субсидира и да се използват атомни централи.
След 2000 цените на жилищата започнаха да растат много бързо. През 2008 цената на квадратен метър жилищна площ в София беше около 1000 евро. Започналата тогава икономическа криза смъкна цената до около 900 евро на квадратен метър. Нашият апартамент от 72 квадрата сега официално струва около 70,000 евро, т.е. около 135,000 лева. Неофициално, ако го продам бих взел поне 100,000 лева. Това е десетина пъти повече от цената 9,740 лв за която беше купен в 1974 г. Заплатите, разбира се, не са пораснали десеторно.
Какви са предимствата и недостатъците на това оскъпяване? Ако човек си живее в апартамента и не го продава няма как да усети промяната в цената. Ако си продам апартамента, разбира се, ще имам голяма печалба, но нали все някъде трябва да живея! Изгода имат обаче следните групи:
Възрастни хора без деца, които продават голям апартамент и отиват да живеят в по-малък.
Хора, получили апартамент в наследство от починал роднина.
И разбира се, строителите, които строят и продават изгодно. Имат голяма изгода и банките, които печелят от ипотечни заеми.
Кои губят?
В неизгодна ситуация са младите семейства, които искат да се снабдят с жилище. Те не могат да си позволят голям апартамент и 15-20 години се заробват с изплащане на ипотеката.
В крайна сметка оскъпяването на жилищната площ стимулира хората да се женят по-късно и да имат по-малко деца. Според мен, това е една от причините в Европа да има ниска раждаемост.
