Както казах, живеехме в къща с двор. Доста голям двор, с няколко дървета, храсти и една безименна шарена котка, просто Мацата, която беше непрекъснато в движение. Къщата имаше два етажа и един малък мансарден с три тавански стаички. Ние живеехме на втория етаж - аз, баща ми, майка ми, баба ми и дядо ми. На първия етаж живееше баба Ганчева с дъщеря си Вера, зета си и два внука, единият от които - Георги, ми беше връстник. Всички я наричаха баба Ганчева вместо Госпожа Ганчева, по нейна лична молба.
С Гошко играехме много и най-различни игри, но най-вече на магазин. Гошко продаваше мъниста и едни странни географски карти. Той разполагаше с богат избор на шарени красиви мъниста и ги обменяше срещу мои играчки, а дори и срещу стотинки, каквито намирах по джобовете на баща ми. Обикновено играехме на двора, но един ден валеше и аз посетих Гошо у тях. Баба Ганчева ме почерпи с бяло сладко и ми показа разни интересни картинки. Тя се държеше с мен сериозно, като с възрастен човек, въпреки че бях на около четири години. Най-важното бе, че разбрах откъде идват лъскавите мъниста. Там маше две кресла и един диван обшити с мъниста. При вида на тези съкровища аз напълно онемях и не знаех какво да правя. След това дни наред не можех да мисля за нищо друго, докато един ден се разплаках и разказах на майка си за креслата. Майка ми проведе някакви преговори с баба Ганчева и в резултат на тези преговори аз получих за рождения си ден една малка торбичка с мъниста. Това толкова ме смути, че дълго време след това не смеех да слизам долу.
Баба Ганчева, бивша придворна дама и вдовица на Добри Ганчев, бе собственицата на къщата. Пълното име беше Йорданка Ганчева. Ние живеехме там под наем, защото къщата на дядо ми е била съборена при бомбандировките по време на войната. Останала почти без средства, баба Ганчева се премества в сутерена и дава етажа под наем.
Самият Добри Ганчев е имал много интересен живот. Като придворен асистент на цар Фердинанд и негов пръв учител по български език, Ганчев е бил в течение на всичко най-интересно в политиката и придворните среди в началото на двадесетия век. Той също е бил и дългогодишен преподавател във Военната академия. Живеел е практически почти отсреща. Починал е в 1938. Добри Ганчев е известен като автор на интересната книга "Спомени от княжеското време" (София, 1973, 1983), която е важен документ за българската история. Разкошната фаянсова камина на която подреждах играчките си вероятно е създавала уют на този необикновен човек, когато е писал "Спомените".
Веднъж внукът Георги ми показа откъде идват тайнствените шарени карти. В една от мансардите на къщата имаше десетки прашни свитъци, които помислих за географски карти. Показах една на баща си и той установи, че това е типографска военна карта. Тогава за пръв път чух думи като "кота" и "редут".
Вера, дъщерята на Ганчеви, бе почти връстница на майка ми, и ако сега (2007) е още жива, трябва да е на около 94 години. Помня леля Вера като спокойна и приятна жена. Вера Ганчева е била възпитавана с частни учители, но на 15 години предпочита да избяга с един цирк. Аз винаги съм се въхищавал от нея за тази смела постъпка.
Един пролетен ден когато бях на около 4 години и половина, на прага на този дом се научих да чета. Седях на външната стълба и разглеждах една книжка с весели стихчета - "Дядо Фрати си изпати" (от Иван Милчев). Внезапно осъзнах, че подредените букви могат да говорят! Това не беше просто върволица от букви, всичко имаше смисъл! Буквите, подредени в думи проговориха и ми разказаха за борбата на дядо Фрати с полските мишки.
През 1954 година къщата на Ганчеви беше съборена и там бе построена т.н. "министерска кооперация", която приюти много от тогавашните членове на правителството. Събраха ги на едно място и на входа застана милиционер за охрана.
Баба Ганчева и нейното семейство се преместиха някъде в района на Стрелбището. Какво стана по-нататък с тях не зная. А ние се преместихме на улица Шейново 13, на едно от петте кюшета.
Последният ми спомен от тази къща е следния. Беше зима. Работниците дето копаеха изкопа за новата кооперация запалиха огън и започнаха да пекат сланина на пръчки. Аз се проближих да наблюдавам по-добре, и тогава те ми предложиха да участвам в забавлението. Дадоха ми една дълга пръчка и едно парченце скланина, аз го набучих и започнах да го пека. Скоро то се превърна на опушена, черна, но много вкусна пръжка, която изядох с огромно удоволствие. Тогава като 5-годишем бях много злояд и сам се учудих на себе си. Повторих и потретих, хапнах си печена сланина много добре. После майка ми много се стъписа, като се прибрах в къщи с черни омазани ръце и уста. Разбира се, твърдо отказах да вечерям.
На това място, Евлоги Георгиев 58, до 1954 г. стоеше къщата на баба Ганчева. Отпред имаше двор с ограда, а самата къща беше в края на двора. На снимката се вижда "министерската кооперация", там дойдоха да живеят членове от правителството под охрана.
Сега вече номерът е 115 (година 2012). Слагам дата, защото току-виж пак са сменили името и номерацията.
С Гошко играехме много и най-различни игри, но най-вече на магазин. Гошко продаваше мъниста и едни странни географски карти. Той разполагаше с богат избор на шарени красиви мъниста и ги обменяше срещу мои играчки, а дори и срещу стотинки, каквито намирах по джобовете на баща ми. Обикновено играехме на двора, но един ден валеше и аз посетих Гошо у тях. Баба Ганчева ме почерпи с бяло сладко и ми показа разни интересни картинки. Тя се държеше с мен сериозно, като с възрастен човек, въпреки че бях на около четири години. Най-важното бе, че разбрах откъде идват лъскавите мъниста. Там маше две кресла и един диван обшити с мъниста. При вида на тези съкровища аз напълно онемях и не знаех какво да правя. След това дни наред не можех да мисля за нищо друго, докато един ден се разплаках и разказах на майка си за креслата. Майка ми проведе някакви преговори с баба Ганчева и в резултат на тези преговори аз получих за рождения си ден една малка торбичка с мъниста. Това толкова ме смути, че дълго време след това не смеех да слизам долу.
Баба Ганчева, бивша придворна дама и вдовица на Добри Ганчев, бе собственицата на къщата. Пълното име беше Йорданка Ганчева. Ние живеехме там под наем, защото къщата на дядо ми е била съборена при бомбандировките по време на войната. Останала почти без средства, баба Ганчева се премества в сутерена и дава етажа под наем.
Самият Добри Ганчев е имал много интересен живот. Като придворен асистент на цар Фердинанд и негов пръв учител по български език, Ганчев е бил в течение на всичко най-интересно в политиката и придворните среди в началото на двадесетия век. Той също е бил и дългогодишен преподавател във Военната академия. Живеел е практически почти отсреща. Починал е в 1938. Добри Ганчев е известен като автор на интересната книга "Спомени от княжеското време" (София, 1973, 1983), която е важен документ за българската история. Разкошната фаянсова камина на която подреждах играчките си вероятно е създавала уют на този необикновен човек, когато е писал "Спомените".
Веднъж внукът Георги ми показа откъде идват тайнствените шарени карти. В една от мансардите на къщата имаше десетки прашни свитъци, които помислих за географски карти. Показах една на баща си и той установи, че това е типографска военна карта. Тогава за пръв път чух думи като "кота" и "редут".
Вера, дъщерята на Ганчеви, бе почти връстница на майка ми, и ако сега (2007) е още жива, трябва да е на около 94 години. Помня леля Вера като спокойна и приятна жена. Вера Ганчева е била възпитавана с частни учители, но на 15 години предпочита да избяга с един цирк. Аз винаги съм се въхищавал от нея за тази смела постъпка.
Един пролетен ден когато бях на около 4 години и половина, на прага на този дом се научих да чета. Седях на външната стълба и разглеждах една книжка с весели стихчета - "Дядо Фрати си изпати" (от Иван Милчев). Внезапно осъзнах, че подредените букви могат да говорят! Това не беше просто върволица от букви, всичко имаше смисъл! Буквите, подредени в думи проговориха и ми разказаха за борбата на дядо Фрати с полските мишки.
През 1954 година къщата на Ганчеви беше съборена и там бе построена т.н. "министерска кооперация", която приюти много от тогавашните членове на правителството. Събраха ги на едно място и на входа застана милиционер за охрана.
Баба Ганчева и нейното семейство се преместиха някъде в района на Стрелбището. Какво стана по-нататък с тях не зная. А ние се преместихме на улица Шейново 13, на едно от петте кюшета.
Последният ми спомен от тази къща е следния. Беше зима. Работниците дето копаеха изкопа за новата кооперация запалиха огън и започнаха да пекат сланина на пръчки. Аз се проближих да наблюдавам по-добре, и тогава те ми предложиха да участвам в забавлението. Дадоха ми една дълга пръчка и едно парченце скланина, аз го набучих и започнах да го пека. Скоро то се превърна на опушена, черна, но много вкусна пръжка, която изядох с огромно удоволствие. Тогава като 5-годишем бях много злояд и сам се учудих на себе си. Повторих и потретих, хапнах си печена сланина много добре. После майка ми много се стъписа, като се прибрах в къщи с черни омазани ръце и уста. Разбира се, твърдо отказах да вечерям.
На това място, Евлоги Георгиев 58, до 1954 г. стоеше къщата на баба Ганчева. Отпред имаше двор с ограда, а самата къща беше в края на двора. На снимката се вижда "министерската кооперация", там дойдоха да живеят членове от правителството под охрана.Сега вече номерът е 115 (година 2012). Слагам дата, защото току-виж пак са сменили името и номерацията.
