ШЕЙНОВО 13

На ъгъла между улиците Шейново и Сан-Стефано се намира масивна четириетажна сграда с два входа, 13а и 13б. В центъра на София, "Стара София", сега има много такива 4-5 етажни сгради строени преди войната и продължаващи да служат достойно на своите стопани. Кооперацията на Шейново 13 е принадлежала на няколко семейства, половината е била национализирана, но после върната на наследниците. След събарянето на къщата на баба Ганчева (1954) ние се настанихме на първия етаж обитаван дотогава от министър Тодор Прахов, а министъра бе съсредоточен в новата министерска кооперация на Готвалд 58.
Точно срещу нас беше бирената фабрика на братята Прошек, вече национализирана. През онези години фабриката работеше с пълна пара и произвеждаше два вида бира - Светло пиво и Тъмно пиво. През 50-те и началото на 60-те години в София Светлото пиво практически беше най-популярната бира, напълно без конкуренция. Бутилките се продаваха често дори без етикети. Фабриката бе съборена в 2006 и сега там се строи огромен комплекс.
(За фабриката на Прошек виж http://e-vestnik.bg/3882 )

На отсрещния ъгъл, Сан-Стефано и Тулово, където е сега Националната Телевизия, се намираше първото Студио за Игрални Филми, като входът беше на Тулово. Студиото го построиха в средата на 50-те години, а преди това масивната сграда е била италианско училище. Влизал съм вътре, тъй като там известно време работеше вуйчо ми. Имаше голям вътрешен двор пълен с много интересни неща - там видях дори един истински малък витлов самолет. Вуйчо ми обясни, че го използват да правят вятър при снимки. Когато мотора работи силно, перката създава малък ураган. След като бе построен Киноцентъра в Бояна цялата тази интересна дейност се премести там.
Ето сега две снимки.

Шейново 13 днес

Изкопът на мястото на бирената фабрика - 2007

Нашият нов дом бе планиран и строен с мерак - стаите бяха обширни, таваните високи, а в банята дори открихме странно съоръжение - биде! В сградата и досега работи съвестно безшумен асансьор Шиндлер.
Асансьора работеше с пари! Вътре имаше метална касичка в която трябваше да пуснеш една стотинка. Иначе колкото и да натискаш копчето, кабинката не помръдваше. Тогава много асансьори работеха така.
И това беше доста мъдро решение! Така безболезнено се събираха пари за поддръжка и се ограничаваха злоупотребите. А такива имаше. Веднъж един съученик се похвали, че в тяхната коперация асансьора върви без стотинки и тогава няколко момчета му отидохме на гости и се "повозихме" на безплатния асансьор до насита.

Отдолу има вместителни мазета, а отгоре - тавански помещения със сушилня и тераса. Буклукът се събираше в кофи под специален навес в малкото задно дворче. Кооперацията имаше собствено централно парно отопление - това е било разпространена практика в 30-те години на 20 век. С общи средства се купуваха въглища и се плащаше на огняр, който поддържаше парното. После се включихме в градската система.
Отоплението в София винаги е било проблем. По-солидните кооперации имаха централно парно и щатен огняр (той също така работеше като портиер и чистач на входа). Но болшинството се отопляваха кой както намери за добре. Комичният филм "Топло" е чудесна илюстрация!
В къщата на баба Ганчева на всеки етаж имаше камини, но те рядко се палеха. Там ние палехме две печки: готварска печка в кухнята и зимно време - пернишка печка в спалнята. Аз обичах да стоя край печката и да слагам разни работи на горещата плоча. Капнеш вода - и капката започва да тича напред-назад по повърхноста докато се изпари. Баща ми правеше от картон въртележки, които се въртяха от издигащия се топъл въздух. Зимно време живият огън създаваше особено приятен уют
Горяхме въглища и дърва - без система. През есента отивахме с майка ми в склада (някъде около Сточна Гара) и купувахме въглища. След ден-два ги докарваха и стоварваха на тротоара. От там нататък наша грижа беше да ги пренесем в мазето.
Като ученик в прогимназията ходихме с Валери да "събираме въглища" - пренасяхме стоварени въглища срещу някой лев.
Дърва се купуваха също от склада. Стоварваха ги на тротоара, а после идваше моторна резачка да ги нареже на дребни парчета. Есенно време воят на резачката беше много обичаен за целия град. Можех с часове да наблюдавам от прозореца как работи резачката на отсрещния тротоар.
После много модерни станаха нафтовите печки. Нафтата се разнасяше по къщите в туби от камиончета или каруци.
След прокарването на тръбите от топлоцентралата тези неволи свършиха. Но сега неволите се връщат с високите цени на парното.
Но в някои квартали обаче, например в Лозенец и в покрайнините парно нямаше.

До преди 10 години гаражи в софийските жилищни кооперации и блокове по неясни причини почти не се предвиждаха. Колите бяха малко.
Положителната страна на това бяха чистите, добре поддържани улици и тротоари, свободни от паркирани коли и кофи за буклук. Улиците се миеха всяка сутрин с маркуч! Работеха двама души - единият държеше маркуча, а другият управляваше една огромна макара носеща маркуча - черен, гумен, около 5 см диаметър и около 40 метра дълъг. Двамата се придвижваха с макарата от кран до кран - имаше навремето по улиците стърчащи от тротоара ходравлични кранове с промишлена вода, използваха ги както за миене на улиците, така и в случай на пожар. След измиване улиците ставаха свежи и прохладни, като особено в летните горещини това беше много приятно. Аз често се въртях покрай човека с маркуча и му се молех да ми даде да го подържа малко. За съжаление, най-често ме игнорираха. Веднъж имахме гости и ме попитаха какъв искам да стана като порастна. Аз казах, че искам да мия улиците, а в краен случай - пожарникар.
Ето как миеха улиците тогава. Снимката е от Шумен, но в София беше същото.
http://www.lostbulgaria.com/pic/1771.jpg

В края на 60-те години макарата беше изместена от камион-цистерна, но все-още край него ходеше човека с маркуча и миеше старателно. След още десет години човекът изчезна, а камиона "миеше" сам - по-скоро само пръскаше вода от двете си страни. В края на 70-те години София вече престана да бъде чиста и все по-често човек се натъкваше на големите тенекиени бръмбари паркирали по тротоарите.
В края на 50-те и началото на 60-те години улиците бяха почти празни. Всичко беше много чисто. По Шейново рядко минаваше кола, особено в отсечката между Сан-Стефано и Полянов (сега Кракра). Улицата имаше хубава гладка настилка и на нея ежедневно се играеше топка - понякога футбол, а най-често народна топка, за да участват и момичетата. Вечер след училище околността се огласяваше от радостна детска глъч.


Площадката
Най-любим терен за игра беше "Площадката" - мястото където сега е сградата на Сан-Стефано 20 ("Вкусното кебапче"). Това беше един празен правоъгълник между сградите останал от съборена през бомбардировките къща. Площадката беше сборен пункт на десетина жадни за игри и авантюри момчета - активни участници бяха Валери (Варо), Николай (Каята), Петко (Петьофи), Димитър (Чибика или още Миташки), Марин (Марото) и разбира се, аз. Най-често се разделяхме на две групи и се сражавахме с фунийки.
Тук е нужно малко разяснение: за игра на фунийки се използва дълга тънка метална тръба (поне 50 см дълга и около 1.5-2 см диаметър). От хартия (ученическа тетрадка) се изрязват лентички и от тях се навиват книжни фунийки. Опитен стрелец може да изстреля такава фунийка на 30 метра и да улучи противника. "Убит" ли си, излизаш от играта. Военните действия понякога траеха с часове и се разпростираха из целия квартал - стреляхме се по улици, входове, стълбища, дворове - къде ли не. Обикновено сутрин лятно време се играеше на фунийки, следобед - на топка, а вечер палехме огън и печехме картофи или лук. Понякога игрите ставаха опасни и твърде вълнуващи: изстрелвахме консервни кутии с карабид. И тука пак е нужно разяснение.

Сан-Стефано 20, лятото на 2007. Колите са навсякъде по тротоарите.

През това време още нямаше електрожен, а по строежите много се работеше с ацетиленова горелка - оксижен. Ацетиленът се произвеждаше на място в специален апарат - там зареждаха карабид и вода. Kарабидът има вид на сив камък и като се сложи във вода, бурно отделя ацетилен - силно запалителен газ. Той се получава от печене на кокс с калциев окис.
При нас също попадаше карабид.
След това в земята се изкопава дупка, около 20 см дълбока, така че вътре да влиза тенекиената кутия от консерва. На дъното на дупката се сипва малко вода и се слагат парченца карабид. Отгоре дупката се затваря с тенекиената кутия (без дъно), а на горния капак на кутията е пробита малка дупчица. Под кутията се събира ацетилен, който леко излиза от дупчицата. Когато до тази дупчицата се доближи запалена пръчка, получава се взрив и кутията се изстрелва нагоре. С неописуем възторг сме вдигали кутии до 20-30 метра височина. Интересно е, че възрастните рядко ни хокаха. Някои дори гледаха с интерес от съседните балкони.
Някои от тези палави момчета вече не са живи. Николай стана известен лекар, но загина в катастрофа с автомобил. Валери също си отиде, ударен от кола на Орлов Мост.

Сега нещата са много различни - няма карабид и никой не "вдига" кутии. Когато минавам днес по тези улици - Шейново, Шипка, Сан-Стефано, аз забелязвам две големи разлики в сравнение с онова време, преди 40-50 години. Първо - улиците са задръстени от паркирани коли така, че за пешеходец е трудно да мине. Второ - липсва детската гълчава. Навремето имаше много деца и те играеха шумно навсякъде. По улиците и дворовете се риташе топка -  футбол на малки вратички, народна топка, играеше се на жумичка, на фунийки, на топчета. Сега рядко се виждат играещи деца. Това е много странно! Днес децата вероятно стоят по домовете си, играят компютърни игри или гледат телевизия. Това е един много различен детски свят!

През лятата на 1954 и 1955 на Площадката бе организирана дневна детска градина - забавачница. Сутрин всяко дете си носеше закуска, която дружно и радостно унищожавахме на една голяма маса. Даваха ни безплатен чай или мляко. След това имахме културни занятия - водеха ни в кино Култура на площад Славейков, или в някой музей, или пък просто учителката ни говореше нещо интересно. През останалото време играехме, учехме песни. На обед се прибирахме по къщите си.

Малчуганите от забавачницата - 1954 г.

Тук са почти всички малчугани от махалата. Валери е второто момче отляво на горния ред. Аз съм втория отдясно на втория ред, а крайния до мен е Николай (Каята)