ЗА КЪПИНИ ПРИ КИНОЦЕНТЪРА

Когато бях момче, изпитвах повече интерес към правенето на филми отколкото към самите филми. И този интерес не беше случаен - вуйчо ми, Петър Донев, беше професионален кинодеец и ми показваше много неща от занаята. В края на 50-те години, когато бях 9-10 годишен, той работеше в студиото за научно-популярни филми на бул. Бирюзов 2 (така се казваше продължението на Дондуков от Левски до Подуене). Често ходехме там с Валери, защото при всяко посещение си тръгвахме с интересни трофеи - стари или дефектни филмови ленти. Лентите се съхраняваха в големи кръгли алуминиеви кутии, като колела. Веднъж ни подариха една такава кутия с цяло руло вътре, а ние решихме да я търкаляме в градинката пред Заимов и лентата се размота. Намотавахме я дълго време прибирайки се в къщи, а тя се влачеше отзад като огромна змия. Не можехме да я захвърлим току-така. Тези ленти бяха ценни, те се правеха от целулоид и горяха много добре. С тях правехме димни ракети.
Ето как става  това. Навива се лентатата на малко руло и се пъхва в картонена капсула с малка дупка в единия край (може шишенце с пробита тапичка). Капсулата се за закача за опънат хорозонтален конец по дължината на балкона или коридора, така че да се плъзга лесно. После лентата се подпалва с нажежена тел и започва силно да пуши. Този пушек излиза от дупчицата под налягане и движи ракетата по конеца. Веднъж опънахме такъв конец между две дървета, разстоянието беше около седем метра и ракетата доби чудесна скорост. 

В началото на 60-те години вуйчо ми стана режисьор на игрални филми и се премести в студиото на улица Тулово, точно срещу нас (Шейново 13). Това е част от сегашната сграда на телевизията. Вътре имаше големи зали, където се снимаха, озвучаваха и обработваха филми. С Валери продължавахме да ходим на гости, но вече не питахме за стари ленти - смениха материала и новите ленти не горяха така добре. Помня, че в тази огромна сграда имаше вътрешен двор, а там стоеше един истински малък самолет. Използваха го да правят изкуствен вятър.
Когато се построи Киноцентъра в Бояна, студиото на Тулово временно позаглъхна, но после се прероди и разшири в Национална Телевизия. Вуйчо ми се премести на работа в Бояна и ние с Валери решихме да го посетим там. (В Бояна вуйчо ми направи най-известния си филм - "Бон шанс Инспекторе!" с Велко Кънев.)

До Киноцентъра тогава се стигаше само със служебен автобус и затова трябваше да пътуваме по друг начин. От Ректората до Руския Паметник стигнахме с тролей номер 2. От Руския Паметник взехме трамвай номер 5 за Княжево. Тогава това беше единствения начин да се приближи човек до Витоша. За ходене на Черни Връх се тръгваше от Княжево, а дотам - с трамвая. От трамвая слязохме на спирка Бояна и се качихме на "малкото трамвайче" за село Бояна.

Такова беше трамвайчето за Бояна

От тази спирка до село Бояна се стигаше с малко теснолинейно трамвайче, една кола, която можеше да върви в двете посоки по една линия. Релсите описваха серпантина и трамвайчето бавно но сигурно се катереше по нея. От последната спирка малко повървяхме докато намерим шосето за Киноцентъра. И тогава попаднахме в един чудесен, девствен планински свят. Отстрани на това рядко използвано шосе забелязахме множество къпинови храсти богато отрупани с плод. Разбира се, останахме при тях доста дълго време. После отидохме и намерихме вуйчо ми в Киноцентъра. Той много се изненада, че поискахме от него найлонови пликове и бързахме да си тръгнем. Бяхме попаднали на по-сладка плячка от филмовите ленти.

Край къпиновите храсти останахме до мръкване. Първо, няколко часа беряхме и ядохме, после започнахме да пълним пликовете. Тогава бяха популярни едни цветни найлонови торбички-пликове 50 на 30 сантиметра. Всеки напълни по един такъв плик и тръгнахме да се прибираме. Пликовете нямаха дръжки, не бяха много здрави и когато стигнахме до Ректората вече бяха започнали да капят от краищата. В къщи се прибрахме доста късно - към 11 часа вечерта. Когато майка ми отвори вратата и ни видя, силно се уплаши. Лицата ни и дрехите ни бяха целите в къпинови петна и приличахме на бити до кръв. Но доволното изражение на лицата ни я успокои.
Бояна тогава беше обикновено малко село, заобиколено от гори. Вили още не се строяха. Селото се оживи чак след прокарването на околовръстния път.