ТОЧИЛАРЯТ

Методи беше един посивял човек на около 60 години, който буташе пред себе си дървена количка с точилно колело. Седейки на пейката пред къщата и изучавайки света наоколо, аз забелязах Методи да влиза и излиза от другите дворове, като при всяко негово влизане се чуваше силен стържещ продължителен шум. Дойде ред и на нашия двор. Методи спря количката пред мен и ми каза да питам майка си дали има ножове за точене.
И така се запознахме. Тогава по улиците ходеха точилари и точеха ножове, ножици, шила, подкови, и какво ли не. Методи не си даваше много зор. Работеше бавно, спокойно, и разговаряше с мен по липса на по-добра компания. Разпита ме основно за цялото ми семейство - какво работи баща ми, колко е пенсията на дядо ми, имаме ли котка (имахме), и за играчките ми - какво ли не. Аз отговарях с голямо желание, защото обичах да беседвам с възрастни хора. Методи натискаше педала, колелото бръмчеше, и от старата черна ножица на баба ми Минка изкачаха чудесни искри. Тази ножица майка ми сега държи винаги до себе си за да изрязва от вестника интересни статии и клипове. Днес (2007) майка ми е вече на 91 години, но продължава да се грижи за моето образование.
А тогава, в този далечен но ярък в паметта ми ден през 1952 година, майка ми вареше боб. Изключително ароматичен боб, чиято миризма ме посрещаше всеки път когато влизах в кухнята за ножици и ножове.
На двора имаше стара и огромна плачуща върба, а край нея - масичка. Kогато стана обед, майка ми донесе там една чиния боб, защото аз бях вперил очи в точилото и не исках да ям вътре. Бобът оказа силно въздействие върху Методи. Той започна да работи бързо и приключи с точенето за пет минути. След това каза на майка ми смутено, че иска заплащането в боб. Така той също получи една чиния. Аз помня много добре как той седна достойно на масичката, извади от джоба си една лъжица и дълго, мълчаливо се нахрани.
С Методи станахме приятели. Ходех с него по другите къщи да му помагам - тичах за ножове и ножици. Той дори ми позволи веднъж да натискам педала и да въртя колелото, но аз бях още много дребен за тази работа.
После Методи отиде да работи в друг квартал и повече не го видях. Това беше втората мъчителна загуба на приятел (след дядо ми). А после имаше и много други.