УВОД

Привет на всички посетили тази страница!

Започнах публикациите през 2006 година и тогава заглавието "София преди 50 години" добре отговаряше на замисъла. Но годините минават и едно по-точно заглавие би било "София преди 50-60-70-...години". Спомените се отнасят най-вече за периода 1950-2000, който остава все по назад и по назад във времето.

Роден съм в 1948 година. Пред очите ми София много се промени. Промени се и начинът на живот, много ценности се обърнаха наопъки, някои неща изчезнаха, други се появиха. Детските игри сега са други - най-вече виртуални, на екрана на компютъра. Децата ми например, прекарват часове на интернета и не знаят почти нищо за детството на баща си и майка си. Не само игрите ни, целият ни живот беше различен, дори училището. Затова реших да разкажа за тези минали години, та ако някой ден някой се заинтересува, да има откъде да научи.

Орлов Мост 1987

Спомените са написани във формата на книга, интернет книга, като отделните теми са отделни глави от книгата. Записите са организирани отгоре надолу. Първите тридесет глави вървят последователно, а последните са независими.

Младите хора може би си мислят, че онези времена не са били интересни. Напротив, ние живеехме интензивно и интересно, обличахме се модерно, четяхме хубави книги и гледахме чудесни филми. Като деца, играехме много, като младежи - танцувахме много. И бяхме щастливи!
Но годините вървят... една различна София, една различна България се отдалечи от нас. Корабът отплува, както в песента L'Arca di Noe'   Partira, la nave partira...

Моля читателите да изпращат коментарии, допълнения и снимки от Стара София на адрес
sofia_50@abv.bg

Информация и снимки от Стара София - особено от първата половина на миналия век може да с видят тук:
http://stara-sofia.com/
http://stara-sofia.blogspot.com
http://www.lostbulgaria.com/

ДЯДО ХРИСТО И БАБА МИНКА

Дядо Христо и баба Мина бяха родителите на баща ми.
Сватбата на дядо и баба преди един век, 1907 г.

Трудно за вярване, но е факт - аз помня как играех с дядо си на две години. Той строеше кули и пирамиди от дървени кубчета, а аз чаках да свърши и тогава с боен вик се хвърлях и ги събарях. Дядо се засмиваше и почваше отново.
В тези конструкции се използваше и един стар военен разтегаем далекоглед (телескоп). Той беше попаднал в семейството ни от баба Ганчева, вдовица на генерал Добри Ганчев. Но за това по-късно.

Дядо ми е бил един от първите български литографи - правел е матрици за печатане на марки, банкноти, грамоти. Изработил е уникален документ за собственото си пенсиониране, който дълго време беше семейна реликва. Аз много го обичах. Той почина на 82 години, когато аз бях на три. Дълго го наблюдавах, как лежеше в леглото си смирен и тих. Спеше, и никога нямаше да се събуди и пак да играе с мен. Но тогава не плаках, не знаех какво е загуба и тъга.
Роден съм в болницата на Шейново и първите 23 години от живота си прекарах в близост до това място. Трудно ми е да си представя, че може да има по-приятно и по-интересно детство от моето. Първите ми 15 години бяха изпълнени с непрекъснати игри и приключения.
По онова време днешната улица Евлоги Георгиев (Евлоги и Христо Георгиеви) се наричаше Клемент Готвалд. Този човек е бил чехословашки политик /1896-1953/, генерален секретар на тяхната компартия. Нашето семейство живееше на К. Готвалд 58, в къща с чудесен двор. Това е по средата между Орлов Мост и Военната Академия. Откъм улицата имаше ограда с порта, а при портата - скамейка. Ах седях на тази скамейка и гледах преминаващите превозни средства.
А те бяха доста интересни. Трополяха големи италиански камиони от войната, с плътни предни гуми. Имаше много немски камиони "Опел" с газгенератори отдясно на кабината. В края на войната немците нямаха достатъчно бензин и използваха газгенератори.
Газгенераторът беше просто един затворен варел пълен с дървени трици, които при нагряване отделяха горящи газове (най-вероятно водород) и тези газове по една тръбичка отиваха право в карборатора. Немците бяха измислили "алтернативно гориво" още тогава.

Рядко минаваха леки автомобили. Имаше коли-триколки, две колелета отзад, едно отпред. Минаваха черни руски Москвичи (този първи модел бяха предимно черни), понякога и малки Шкоди. Имаше много каруци. Каруците се движеха бавно и аз обичах да се затичам, да се метна на стърчишката и да се возя до Орлов Мост. По-далече не смеех.
За сведение на младите читатели - тогава каруците бяха друг тип, с дървени колела, а отзад стърчеше около един метър дървена ос - стърчишка.

Баба Мина (Минка) съм запомнил с маслините и хамсията. Тя беше голяма любителка на риба, хайвер и маслини. В нашето семейство единствено тя и аз ядехме такива неща. В една продълговата чиния баба нареждаше изчистени мариновани хамсийки, без глави, разрезани по дължина и обезкостени. Подбираше рибките да бъдат около 10 сантиметра дълги. Отгоре слагаше обилно магданоз и стискаше лимон. По принцип, това трябваше да се полеее със зехтин, но зехтин по онова време се намираше трудно, и затова баба използваше олио. Аз помагах и нареждах отстрани маслини.
Тази чиния се слагаше на масата като рибна салата - всеки да си вземе. Майка ми и баща ми си взимаха по една рибка от учтивост, а останалото омитахме ние с баба.
Когато нямаше хамсия, баба ми правеше подобна салата с цаца. Пак става много вкусно!
Когато баба Минка почина в 1961, риба в къщи започна да влиза много рядко. Чак когато пораснах и "завъдих" собствено домакинство, рибата пак заплува към кухненската маса.

Едно друго интересно нещо при баба Минка беше честата и употреба на думите "чунким", "белким" и "санким". Това са си редовни думи от българския език, но малко хора ги използват, особено днес. Но баба ми казваше: "Пак нова топка искаш, чунким баща ти е милионер." Или за комшийката: "Белки са и потънали гемиите, тя само се оплаква!"

Тук искам да спомена, че от детските си и младежките си години съм запомнил имена, каквито сега почти няма. Майката на баба Минка се казваше Руска. Баба ми имаше брат Душо. Някакъв мой далечен братовчед се казваше Досю. Този род идваше от Чирпан. Срещаха се там и гръцки имена като Ефросина, Иларион.
По майчина линия съм научил за имена като Доню, Пешо, Герго, Машо, Възкресия. А в училище имах съученици с имена Начо, Йовичка, Тачо, Зара, Сара, Пенко, Дафинка, Дочка, Чая,...А жена ми е имала баба Истилиена.
Днес такива имена рядко се срещат.

ТОЧИЛАРЯТ

Методи беше един посивял човек на около 60 години, който буташе пред себе си дървена количка с точилно колело. Седейки на пейката пред къщата и изучавайки света наоколо, аз забелязах Методи да влиза и излиза от другите дворове, като при всяко негово влизане се чуваше силен стържещ продължителен шум. Дойде ред и на нашия двор. Методи спря количката пред мен и ми каза да питам майка си дали има ножове за точене.
И така се запознахме. Тогава по улиците ходеха точилари и точеха ножове, ножици, шила, подкови, и какво ли не. Методи не си даваше много зор. Работеше бавно, спокойно, и разговаряше с мен по липса на по-добра компания. Разпита ме основно за цялото ми семейство - какво работи баща ми, колко е пенсията на дядо ми, имаме ли котка (имахме), и за играчките ми - какво ли не. Аз отговарях с голямо желание, защото обичах да беседвам с възрастни хора. Методи натискаше педала, колелото бръмчеше, и от старата черна ножица на баба ми Минка изкачаха чудесни искри. Тази ножица майка ми сега държи винаги до себе си за да изрязва от вестника интересни статии и клипове. Днес (2007) майка ми е вече на 91 години, но продължава да се грижи за моето образование.
А тогава, в този далечен но ярък в паметта ми ден през 1952 година, майка ми вареше боб. Изключително ароматичен боб, чиято миризма ме посрещаше всеки път когато влизах в кухнята за ножици и ножове.
На двора имаше стара и огромна плачуща върба, а край нея - масичка. Kогато стана обед, майка ми донесе там една чиния боб, защото аз бях вперил очи в точилото и не исках да ям вътре. Бобът оказа силно въздействие върху Методи. Той започна да работи бързо и приключи с точенето за пет минути. След това каза на майка ми смутено, че иска заплащането в боб. Така той също получи една чиния. Аз помня много добре как той седна достойно на масичката, извади от джоба си една лъжица и дълго, мълчаливо се нахрани.
С Методи станахме приятели. Ходех с него по другите къщи да му помагам - тичах за ножове и ножици. Той дори ми позволи веднъж да натискам педала и да въртя колелото, но аз бях още много дребен за тази работа.
После Методи отиде да работи в друг квартал и повече не го видях. Това беше втората мъчителна загуба на приятел (след дядо ми). А после имаше и много други.

БАБА ГАНЧЕВА

Както казах, живеехме в къща с двор. Доста голям двор, с няколко дървета, храсти и една безименна шарена котка, просто Мацата, която беше непрекъснато в движение. Къщата имаше два етажа и един малък мансарден с три тавански стаички. Ние живеехме на втория етаж - аз, баща ми, майка ми, баба ми и дядо ми. На първия етаж живееше баба Ганчева с дъщеря си Вера, зета си и два внука, единият от които - Георги, ми беше връстник. Всички я наричаха баба Ганчева вместо Госпожа Ганчева, по нейна лична молба.

С Гошко играехме много и най-различни игри, но най-вече на магазин. Гошко продаваше маниста и едни странни географски карти. Той разполагаше с богат избор на шарени красиви маниста и ги обменяше срещу мои играчки, а дори и срещу стотинки, каквито намирах по джобовете на баща ми. Обикновено играехме на двора, но един ден валеше и аз посетих Гошо у тях. Баба Ганчева ме почерпи с бяло сладко и ми показа разни интересни картинки. Тя се държеше с мен сериозно, като с възрастен човек, въпреки че бях на около четири години. Най-важното бе, че разбрах откъде идват лъскавите маниста. Там маше две кресла и един диван обшити с маниста. При вида на тези съкровища аз напълно онемях и не знаех какво да правя. След това дни наред не можех да мисля за нищо друго, докато един ден се разплаках и разказах на майка си за креслата. Майка ми проведе някакви преговори с баба Ганчева и в резултат на тези преговори аз получих за рождения си ден една малка торбичка с маниста. Това толкова ме смути, че дълго време след това не смеех да слизам долу.
Баба Ганчева, бивша придворна дама и вдовица на Добри Ганчев, бе собственицата на къщата. Пълното име беше Йорданка Ганчева. Ние живеехме там под наем, защото къщата на дядо ми е била съборена при бомбандировките по време на войната. Останала почти без средства, баба Ганчева се премества в сутерена и дава етажа под наем.
Самият Добри Ганчев е имал много интересен живот. Като придворен асистент на цар Фердинанд и негов пръв учител по български език, Ганчев е бил в течение на всичко най-интересно в политиката и придворните среди в началото на двадесетия век. Той също е бил и дългогодишен преподавател във Военната академия. Живеел е практически почти отсреща. Починал е в 1938. Добри Ганчев е известен като автор на интересната книга "Спомени от княжеското време" (София, 1973, 1983), която е важен документ за българската история. Разкошната фаянсова камина на която подреждах играчките си вероятно е създавала уют на този необикновен човек, когато е писал "Спомените".

Веднъж внукът Георги ми показа откъде идват тайнствените шарени карти. В една от мансардите на къщата имаше десетки прашни свитъци, които помислих за географски карти. Показах една на баща си и той установи, че това е типографска военна карта. Тогава за пръв път чух думи като "кота" и "редут".
Вера, дъщерята на Ганчеви, бе почти връстница на майка ми, и ако сега (2007) е още жива, трябва да е на около 94 години. Помня леля Вера като спокойна и приятна жена. Вера Ганчева е била възпитавана с частни учители, но на 15 години предпочита да избяга с един цирк. Аз винаги съм се въхищавал от нея за тази смела постъпка.

Един пролетен ден когато бях на около 4 години и половина, на прага на този дом се научих да чета. Седях на външната стълба и разглеждах една книжка с весели стихчета - "Дядо Фрати си изпати" (от Иван Милчев). Внезапно осъзнах, че подредените букви могат да говорят! Това не беше просто върволица от букви, всичко имаше смисъл! Буквите, подредени в думи проговориха и ми разказаха за борбата на дядо Фрати с полските мишки.

През 1954 година къщата на Ганчеви беше съборена и там бе построена т.н. "министерска кооперация", която приюти много от тогавашните членове на правителството. Събраха ги на едно място и на входа застана милиционер за охрана.
Баба Ганчева и нейното семейство се преместиха някъде в района на Стрелбището. Какво стана по-нататък с тях не зная. А ние се преместихме на улица Шейново 13, на едно от петте кюшета.
Последният ми спомен от тази къща е следния. Беше зима. Работниците дето копаеха изкопа за новата кооперация запалиха огън и започнаха да пекат сланина на пръчки. Аз се проближих да наблюдавам по-добре, и тогава те ми предложиха да участвам в забавлението. Дадоха ми една дълга пръчка и едно парченце скланина, аз го набучих и започнах да го пека. Скоро то се превърна на опушена, черна, но много вкусна пръжка, която изядох с огромно удоволствие. Тогава като 5-годишем бях много злояд и сам се учудих на себе си. Повторих и потретих, хапнах си печена сланина много добре. После майка ми много се стъписа, като се прибрах в къщи с черни омазани ръце и уста. Разбира се, твърдо отказах да вечерям.

На това място, Евлоги Георгиев 58, до 1954 г. стоеше къщата на баба Ганчева. Отпред имаше двор с ограда, а самата къща беше в края на двора. На снимката се вижда "министерската кооперация", там дойдоха да живеят членове от правителството под охрана.

Сега вече номерът е 115 (година 2012). Слагам дата, защото току-виж пак са сменили името и номерацията.

УЛИЦА ИВАН-АСЕН II

Често сънувам, че се разхождам по улица Иван-Асен 2 . Или чакам трамвая на спирката при градинката срещу книжарницата (вече я няма, там сега е цветарски магазин), или ям паста Пионер в сладкарницата срещу кино Влайкова, или нещо пазарувам. Да, колкото и да е невероятно да си представи човек, по тази тясна улица навремето минаваше трамвай, даже два номера - четворка и десятка. Трамваят тръгваше от Ситняково, после през Орлов мост, завиваше пред Ректората, покрай паметника Левски, улица Дондуков, църквата Света София, и така нататък. Отбивката през Халите дойде после, а още преди това трамваят е минавал пред Народното Събрание. Интересно беше, че в началото между улица Светослав Тертер и Орлов Мост линията беше единична и мотрисите в различна посока се изчакваха. После линията стана двойна.
Най важното за мен на тази улица бяха магазините - пращаха ме да пазарувам още на пет години. Едно че бях голям ентусиаст, а друго че тогава живота беше такъв - деца се движеха и играеха по улиците напълно спокойно и безгрижно. Нямаше никаква опасност да им се случи нещо лошо.

Първата покупка в живота ми беше един сапун. Дадоха ми точно пари, аз прекосих улицата (Готвалд), минах по моста срещу улица Черно Море (сега Виктор Юго), пресякох отсрещното платно и влязох в бакалията на ъгъла. Там бай Йoрдан ми продаде сапуна и хич не се учуди да ме види сам. Познаваше ме добре - всеки ден идвах я с майка си, я с баба си. После ходех на пазар редовно, почти всеки ден за дребни неща. Пращаха ме за четвърт салам или сирене, за хляб, за бутилка мляко. Основното пазаруване ставаше с майка ми или с баба ми.

Иван-Асен беше пълна с магазини.
Ето, един ден отивам в колбасарницата на ъгъла при улица Загоре (срещу градинката), а миризмата на пресен хамбургски салам, надвила аромата на кафето от близката кафеджийница ме посреща отдалече. В колбасарницата се продаваха пресни, още топли колбаси. Помня три неща: кремвиршите, хамбургския салам, и квадратния леберкес. Произвеждаха ги на място. В хлебарницата също печаха собствен пресен хлаб (черен и бял, т.н. типов и добруджа дойдоха по-късно).
На това място в 1955 имаше колбасарница

Когато се замисля сега за тези неща, давам си сметка, че снабдяването на София през тези години (началото на 50-те) съвсем не е било лошо. Стига пари да има човек! Разпитвал съм при възможност и по-възрастни хора, които потвърждаваха тази картина. През войната и за кратко след войната е имало оскъдица - месо, брашно, сирене, олио били голям дефицит. Но войната не беше разорила селското стопанство - земеделците и овчарите бяха налице. След войната мандрите, ударно изпращали кашкавал на немската армия, се бяха превключили на вътрешния пазар.
  Парите обаче не достигаха - заплатите и пенсиите бяха скромни. Хората купуваха само най-необходимото, и то в малки количества - четвърт сирене, двеста грама салам. Една друга причина за малките количества беше липсата на хладилници. В продуктите нямаше консерванти и те се разваляха бързо, особено в летните горещини. Така се пазаруваше всеки ден и всеки ден се купуваше прясно и кисело мляко, пресен хляб.

Продуктите бяха напълно естествени - всичко беше много вкусно! Киселото мляко се продаваше в големи алуминиеви тави - овче и краве. Като поискаш половин кило овче, продавачът отрязва едно парче с голяма плоска лъжица и го премерва. Да, овчето киселото мляко се режеше! То имаше дебел, жълт, вкусен каймак и носейки покупката в къщи аз обелвах каймака с пръсти и го изяждах.

Имаше едно място, което посещавах само с баба си Минка - рибарницата срещу кино Влайкова. Майка ми не обичаше риба, а аз не смеех да влизам сам, защото там имаше страшни морски чудовища. Върху парчета лед и овъргаляни в сол лежаха калмари с изпъкнали очи и пипала с вендузи. Странни, уродливи плоски риби - калкани, които баба ми много обичаше, но аз не исках да опитам за нищо на света. Виждал съм дунавски сом, щука, кефал, паламуд, хамсия, сафрид, шаран и разбира се, любимото мезе на баща ми - чирози. Рибата беше силно осолена и се държеше на лед (витрини с хладилници нямаше). Рибарницата и месарницата се снабдяваха с лед от един малък пикап на три колела - едно отпред и две отзад. Ледът пристигаше на дълги четвъртити блокове, а вътре ги трошаха на парчета с една брадвичка. Аз обичах да се въртя наоколо и да си грабна парченце лед. После го смучех с огромно удоволствие.
Някои от тези магазини бяха все-още частни, или получастни кооперации. Частник беше например часовникарят. Също и кафеджията, а тримата обущари в обущарницата бяха кооперация. За съжаление, в началото на 60-те години останалите частници ги "подгониха" - кое с високи данъци, кое с пълна забрана. В края на 60-те години частните услуги вече официално ги нямаше - имаше кооперации. По-нататък окрупняването продължи, кооперациите се превърнаха в комбинати, а качеството на услугите съответно се намали. След 1990 всичко тръгна по обратен ред.

А фурните?
В квартала имаше три фурни, като две от тях помня много добре - на Виктор Юго, след бакалията на ъгъла, и до кино Влайкова. Там печаха всичко! Можеш да си занесеш тава гювеч или пълнена плешка. Или предпочиташ бюрек? Занасяш тавата, дават ти една бележка кога да си го вземеш, и това е. После тръгваш с горещия гювеч към къщи, а хората наоколо се облизват от вкусния аромат.
Последната фурна която помня, работеше до края на 60-те години - на булевард Заимов (сега Янко Сакъзов), срещу Чешкото посолство. Пренасянето на гореща тава с гювеч от там до улица Шейново беше сериозно изпитание, но наградата беше голяма.
Фурните изчезнаха, когато хората си накупиха електрически печки "Чайка" с фурна. Но големите фурни печаха по-добре.

Кино Влайкова!
Колко хора е ощастливило това мило квартално кино! Там сме гледали Фернандел, Фанфан Лалето, Граф Монте Кристо, Фантомас...там се смяхме на Калоянчев, Парцалев и Апостол Карамитев... и се влюбвахме в Невена Коканова и Катерина Валенте. Там после се появиха и Диамантената Ръка, и Мистер Питкин, и Розовата Пантера. Най-хубавите български, италиански, френски, руски филми на това време. Всичко беше отбрано - каймакът на световната драма и комедия! Нямаше долнопробни филми.
Когато бях на около 8-9 години аз имах специален табиет. Всяка неделя сутрин ходех на кино Влайкова да гледам мултфилми (анимация). Ходех сам, да не ми пречи никой на удоволствието. Прожекциите започваха в 10, а билета беше лев и двадесет стотинки (преди смяната в 1962). Салонът беше обикновено полупразен, аз се настанявах удобно и сеансът започваше. Показваха китайски, индийски, руски, чешки филмчета, всяко около 10 минути. Тогава за пръв път слушах китайска музика и китайска реч. След представлението задължително се отбивах в сладкарничката срещу киното - на ъгъла с Виктор Юго. Там пиех една малка сладка боза за 40 ст.
Тази сладкарница (Пчела) е още там, но бозата сега е ерзац, а баклавата е с фастъци, вместо с орехи. Както и да е. През 2005 се отбих там, купих си една доста хубава баничка и една боза. Седнах отвън. Унесен в спомените си, усетих внезапно до мен някаво станно тежко дишане. Обърнах се и замръзнах! До мен, на около две педи разстояние, седеше една голяма кафява....мечка! Седеше на задните си крака като куче. Мечкарят беше влезал вътре за цигари, а дресираното животно кротко го чакаше.

Животът през 2005 беше вече друг, и улицата беше съвършено различна. Новата забележителност сега е лъскавата сграда на Райфайзен банк.
Има и някои други нови неща, за съжаление, много по-зловещи. На 11 юли 2007г. на улица Мизия 1-3, близо до петте кюшета при Иван Асен, бе застрелян известния бизнесмен Манол Велев, председател на Българския съюз на частните предприемачи „Възраждане”. Това бе поредното поръчково убийство в България, един от символите на "новата епоха". Неразкритите поръчкови убийства към тази дата бяха вече към 400. Друг символ на епохата са кражбите и обирите. Затова сега витрините навсякъде имат железни решетки, а самò дете на пет години да пазарува е немислимо. Хора като Манол Велев забогатяха с казина, сега тези казина се срещат навсякъде. Ново казино се появи на Иван Асен 18, на мястото на старата рибарница. А отсреща, до кино Влайкова отвори врати нов клон на СИБанк. Много удобно, взимаш заем - и право в казиното!
Банкови клонове се виждат напоследък много често. Български банки не останаха, а чуждите действат много агресивно.

Магазините за хранителни стоки тогава бяха няколко вида - отделно имаше млекарници, хлебарници, рибарници, бакалии и зарзаватчийници. Последните станаха после "Плод-Зеленчук", там се продаваха само плодове, зеленчуци и туршии. Бакалията беше магазин за продукти като сирене, салам, олио, халва, салца. Олио се продаваше наливно - отиваш с шишето си, и там продавача налива с фуния олио от един варел. "Бакалия" е турска дума и от нея идва фамилното име "Бакалов". После се появиха по-луксозни магазини - Гастрономи. В чудесния Речник за Чуждите Думи в Българския Език (София,1958) е обяснено: "Гастроном - обширен и добре обзаведен магазин за продаване на хранителни продукти". След това всичко се събра на едно място и се появи названието Хранителни Стоки. Хлябът стана заводски и загуби много от вкуса си.

По това време съществуваше названието "колониал". Така се наричаха понякога бакалийте. Името "Колониален магазин" е много старо, идва още от 19 век. Това са били магазини в Европа, където са продавали стоки от колониите - кафе, подправки, маслини, фурми, екзотични неща. После названието се е прехвърлило и на бакалийте.

Още стои малката триъгълна градинка, отсечена от улиците Янтра, Виктор Юго и Иван-Асен. Там навремето имаше езерце, в което пишкаше вода едно мраморно момченце. Зад градинката, на Янтра, имаше Бакалия, която после се уголеми и стана Гастроном. След основен ремонт в края на 60-те години, Гастронома еволюира в Хранителни Стоки. А сега и това го няма. До бакалията, на ъгъла с ул. В. Юго, популярната в квартала шкембеджийница се радваше на многобройни клиенти. Като напазаруваш, можеш да си закачиш мрежата на стола и да изсърбаш една гореща чорба.
Названието "Бакалия" още съществува тук-там. Наскоро видях следния мил надпис над едно магазинче на Аксаков: "Кока-кола / Бакалия".

За по-младите жители на района може би ще е интересно да узнаят, че в началото на улицата, на номер 2, където е сега магазин за модно облекло, преди се намираше най-известния в целата околност магазин за железария, електроуреди и електроматериали. В период от близо половин век, ако ви трябваше крушка, пирони, някаква жица, котлон - отивате там. На петия ми рожден ден баща ми ме заведе в този магазин и ми купи фенерче. Възхитително правоъгълно фенерче, с три цвята - бял, зелен и червен, захранвано от правоъгълна батерия (4.5 волта, три елемента един до друг). С това фенерче прекарах детството си, после то обиколи с мен всички български планини и не малко пещери. Сега фенерчето е вече пенсионер и доживява дните си в мазето.
Типична къща от Стара София, строена в началото на 20 век (улица Гогол, до Военната Академия). Солидна постройка с високи тавани.
Оградата на Военната Академия на Евлоги Георгиев. Металната решетка е от стволовете на стари трофейни пушки.

СИТНЯКОВО И НАТРИЯ

Пазарния район на Иван-Асен 2 беше главно между улиците Виктор Юго и Светослав Тертер. По-нагоре към Ситняково имаше само скучни сгради. Един ден с баща ми се качихме на трамвая да се разходим в тази посока - трамвая беше огромно развлечение.
По тези времена трамвая се състоеше само от една кола (мотриса), в която се влизаше отзад и се слизаше отпред. До задната врата имаше седалка за кондуктора, от когото се купуваше билет: даваш стотинките, той откъсва билетче, продупчва го с една машинка - и ето, ти си редовен пътник. Децата трябваше да отстъпват място на възрастните, така че аз никога не разчитах да седна. Возех се прав и изучавах улицата от прозореца.
Трамвая стигаше до Ситняково и после тръгваше обратно. Първоначално дори нямаше колело, релсите просто свършваха. Ватмана отиваше при задната страна и тя ставаше предна - там също имаше пулт за управление. А кондуктора отиваше в другия край.
При Ситняково градът практически свършваше. След това имаше само отделни къщи на един-два етажа, пръснати тук-там на малки групи. В района на сегашния хотел Плиска започваше село Слатина и там все-още беше София, но нямаше градски вид. Официалния край на града беше при "Четвърти километър". От там нататък бяха ниви и пастбища.
Срещу Плиска, където е сега квартал Изток, беше територията на дъновистите. Там последователите на Дънов си бяха построили малко градче с хубави къщи обърнати на изток, за да посрещат слънцето - важен символ в тяхното учение. А по-нататък от Плиска беше военна територия - казарми и Софийския гарнизон.
Слязохме с баща ми на Ситняково и се поразходихме. Наляво се виждаше края на стрелбището при Военната Академия. Надясно имаше голямо гробище за коли.
Да, там където сега започва квартал Гео Милев, имаше една територия затрупана със стари коли, камиони, развалени машини и какво ли не. Между ръждясалите метални скелети ходеха хора и си търсеха разни части, децата също си намираха интересни неща за игра. Баща ми показа остатъци от един американски самолет - летяща крепост, свален по време на войната. Той отиде при един разпартушинен двигател и измъкна от него една част прилична на метална гъба. Това се оказа клапа, която изигра после голяма роля в моето образование по химия (за това по-нататък).
Баща ми беше по образивание юрист, но обстоятелствата го бяха принудили да се преквалифицира на стругар. Той печелеше добри пари и беше много горд с техническите си познания.
Клапата дълго време стоя в едно сандъче с инструменти под масата в кухнята. Един ден баща ми някакси я отвори и извади от нея едно меко сребристо вещество - натрий, беше някъде към 100 грама. Баща ми обясни, че натрият е в клапата за да я охлажда. Това е един много интересен метал, бързо се окислява и трябваше да го държим в машинно масло за да се запази. Ако се пусне парченце натрий във вода, става нещо изумително - то започва да "бяга" по водата, като леко съска. Натрият реагира с водата, окислява се, и се отделя водород. С други думи, за по-вещите в химията - натрият разделя водата на кислород и водород, с кислорода образува натриев хидроокис (сода каустик), а водорода се отделя. Самият натрий се "топи" и се нагрява силно. Ако се пусне по-голямо парченце, водорода се запалва много ефектно.
Аз дълго си играх с този натрий - в гимназията бях запален по химията и обичах ефектните експерименти.

ВАЛЕРИ

Преместването ни от Готвалд 58 на Шейново 13 стана през един слънчев пролетен ден на 1954 година. Хамали натовариха мебелите на един стар камион Фиат (плосък отпред) останал от войната и той лесно преодоля краткото разстояние от един километър. Щом започна разтоварването, пред нас изкочи едно русоляво чевръсто хлапе и започна да помага. Хващахме двамата един стол, тичахме с него нагоре по стълбите, после обратно за нещо друго .
Запознахме се моментално - това беше Валери (Валери Александров Велев), мой връстник и съсед от втория етаж. Той стана неразделния ми приятел от детинство и във всички игри с него бяхме винаги заедно, в един отбор, дори се е случвало само двамата да "воюваме" успешно срещу 4-5 противника. Разбирахме се с половин дума, а често и без думи. Аз бях предимно идеята, а той - действието. Игрите продължаваха от сутрин до тъмно, като за вечеря трябваше да ни прибират с труд.
Да се опишат всичките ни приключения е невъзможно, затова ще изброя само няколко.

ШЕЙНОВО 13

На ъгъла между улиците Шейново и Сан-Стефано се намира масивна четириетажна сграда с два входа, 13а и 13б. В центъра на София, "Стара София", сега има много такива 4-5 етажни сгради строени преди войната и продължаващи да служат достойно на своите стопани. Кооперацията на Шейново 13 е принадлежала на няколко семейства, половината е била национализирана, но после върната на наследниците. След събарянето на къщата на баба Ганчева (1954) ние се настанихме на първия етаж обитаван дотогава от министър Тодор Прахов, а министъра бе съсредоточен в новата министерска кооперация на Готвалд 58.
Точно срещу нас беше бирената фабрика на братята Прошек, вече национализирана. През онези години фабриката работеше с пълна пара и произвеждаше два вида бира - Светло пиво и Тъмно пиво. През 50-те и началото на 60-те години в София Светлото пиво практически беше най-популярната бира, напълно без конкуренция. Бутилките се продаваха често дори без етикети. Фабриката бе съборена в 2006 и сега там се строи огромен комплекс.
(За фабриката на Прошек виж http://e-vestnik.bg/3882 )

На отсрещния ъгъл, Сан-Стефано и Тулово, където е сега Националната Телевизия, се намираше първото Студио за Игрални Филми, като входът беше на Тулово. Студиото го построиха в средата на 50-те години, а преди това масивната сграда е била италианско училище. Влизал съм вътре, тъй като там известно време работеше вуйчо ми. Имаше голям вътрешен двор пълен с много интересни неща - там видях дори един истински малък витлов самолет. Вуйчо ми обясни, че го използват да правят вятър при снимки. Когато мотора работи силно, перката създава малък ураган. След като бе построен Киноцентъра в Бояна цялата тази интересна дейност се премести там.
Ето сега две снимки.

Шейново 13 днес

Изкопът на мястото на бирената фабрика - 2007

Нашият нов дом бе планиран и строен с мерак - стаите бяха обширни, таваните високи, а в банята дори открихме странно съоръжение - биде! В сградата и досега работи съвестно безшумен асансьор Шиндлер.
Асансьора работеше с пари! Вътре имаше метална касичка в която трябваше да пуснеш една стотинка. Иначе колкото и да натискаш копчето, кабинката не помръдваше. Тогава много асансьори работеха така.
И това беше доста мъдро решение! Така безболезнено се събираха пари за поддръжка и се ограничаваха злоупотребите. А такива имаше. Веднъж един съученик се похвали, че в тяхната коперация асансьора върви без стотинки и тогава няколко момчета му отидохме на гости и се "повозихме" на безплатния асансьор до насита.

Отдолу има вместителни мазета, а отгоре - тавански помещения със сушилня и тераса. Буклукът се събираше в кофи под специален навес в малкото задно дворче. Кооперацията имаше собствено централно парно отопление - това е било разпространена практика в 30-те години на 20 век. С общи средства се купуваха въглища и се плащаше на огняр, който поддържаше парното. После се включихме в градската система.
Отоплението в София винаги е било проблем. По-солидните кооперации имаха централно парно и щатен огняр (той също така работеше като портиер и чистач на входа). Но болшинството се отопляваха кой както намери за добре. Комичният филм "Топло" е чудесна илюстрация!
В къщата на баба Ганчева на всеки етаж имаше камини, но те рядко се палеха. Там ние палехме две печки: готварска печка в кухнята и зимно време - пернишка печка в спалнята. Аз обичах да стоя край печката и да слагам разни работи на горещата плоча. Капнеш вода - и капката започва да тича напред-назад по повърхноста докато се изпари. Баща ми правеше от картон въртележки, които се въртяха от издигащия се топъл въздух. Зимно време живият огън създаваше особено приятен уют
Горяхме въглища и дърва - без система. През есента отивахме с майка ми в склада (някъде около Сточна Гара) и купувахме въглища. След ден-два ги докарваха и стоварваха на тротоара. От там нататък наша грижа беше да ги пренесем в мазето.
Като ученик в прогимназията ходихме с Валери да "събираме въглища" - пренасяхме стоварени въглища срещу някой лев.
Дърва се купуваха също от склада. Стоварваха ги на тротоара, а после идваше моторна резачка да ги нареже на дребни парчета. Есенно време воят на резачката беше много обичаен за целия град. Можех с часове да наблюдавам от прозореца как работи резачката на отсрещния тротоар.
После много модерни станаха нафтовите печки. Нафтата се разнасяше по къщите в туби от камиончета или каруци.
След прокарването на тръбите от топлоцентралата тези неволи свършиха. Но сега неволите се връщат с високите цени на парното.
Но в някои квартали обаче, например в Лозенец и в покрайнините парно нямаше.

До преди 10 години гаражи в софийските жилищни кооперации и блокове по неясни причини почти не се предвиждаха. Колите бяха малко.
Положителната страна на това бяха чистите, добре поддържани улици и тротоари, свободни от паркирани коли и кофи за буклук. Улиците се миеха всяка сутрин с маркуч! Работеха двама души - единият държеше маркуча, а другият управляваше една огромна макара носеща маркуча - черен, гумен, около 5 см диаметър и около 40 метра дълъг. Двамата се придвижваха с макарата от кран до кран - имаше навремето по улиците стърчащи от тротоара ходравлични кранове с промишлена вода, използваха ги както за миене на улиците, така и в случай на пожар. След измиване улиците ставаха свежи и прохладни, като особено в летните горещини това беше много приятно. Аз често се въртях покрай човека с маркуча и му се молех да ми даде да го подържа малко. За съжаление, най-често ме игнорираха. Веднъж имахме гости и ме попитаха какъв искам да стана като порастна. Аз казах, че искам да мия улиците, а в краен случай - пожарникар.
Ето как миеха улиците тогава. Снимката е от Шумен, но в София беше същото.
http://www.lostbulgaria.com/pic/1771.jpg

В края на 60-те години макарата беше изместена от камион-цистерна, но все-още край него ходеше човека с маркуча и миеше старателно. След още десет години човекът изчезна, а камиона "миеше" сам - по-скоро само пръскаше вода от двете си страни. В края на 70-те години София вече престана да бъде чиста и все по-често човек се натъкваше на големите тенекиени бръмбари паркирали по тротоарите.
В края на 50-те и началото на 60-те години улиците бяха почти празни. Всичко беше много чисто. По Шейново рядко минаваше кола, особено в отсечката между Сан-Стефано и Полянов (сега Кракра). Улицата имаше хубава гладка настилка и на нея ежедневно се играеше топка - понякога футбол, а най-често народна топка, за да участват и момичетата. Вечер след училище околността се огласяваше от радостна детска глъч.


Площадката
Най-любим терен за игра беше "Площадката" - мястото където сега е сградата на Сан-Стефано 20 ("Вкусното кебапче"). Това беше един празен правоъгълник между сградите останал от съборена през бомбардировките къща. Площадката беше сборен пункт на десетина жадни за игри и авантюри момчета - активни участници бяха Валери (Варо), Николай (Каята), Петко (Петьофи), Димитър (Чибика или още Миташки), Марин (Марото) и разбира се, аз. Най-често се разделяхме на две групи и се сражавахме с фунийки.
Тук е нужно малко разяснение: за игра на фунийки се използва дълга тънка метална тръба (поне 50 см дълга и около 1.5-2 см диаметър). От хартия (ученическа тетрадка) се изрязват лентички и от тях се навиват книжни фунийки. Опитен стрелец може да изстреля такава фунийка на 30 метра и да улучи противника. "Убит" ли си, излизаш от играта. Военните действия понякога траеха с часове и се разпростираха из целия квартал - стреляхме се по улици, входове, стълбища, дворове - къде ли не. Обикновено сутрин лятно време се играеше на фунийки, следобед - на топка, а вечер палехме огън и печехме картофи или лук. Понякога игрите ставаха опасни и твърде вълнуващи: изстрелвахме консервни кутии с карабид. И тука пак е нужно разяснение.

Сан-Стефано 20, лятото на 2007. Колите са навсякъде по тротоарите.

През това време още нямаше електрожен, а по строежите много се работеше с ацетиленова горелка - оксижен. Ацетиленът се произвеждаше на място в специален апарат - там зареждаха карабид и вода. Kарабидът има вид на сив камък и като се сложи във вода, бурно отделя ацетилен - силно запалителен газ. Той се получава от печене на кокс с калциев окис.
При нас също попадаше карабид.
След това в земята се изкопава дупка, около 20 см дълбока, така че вътре да влиза тенекиената кутия от консерва. На дъното на дупката се сипва малко вода и се слагат парченца карабид. Отгоре дупката се затваря с тенекиената кутия (без дъно), а на горния капак на кутията е пробита малка дупчица. Под кутията се събира ацетилен, който леко излиза от дупчицата. Когато до тази дупчицата се доближи запалена пръчка, получава се взрив и кутията се изстрелва нагоре. С неописуем възторг сме вдигали кутии до 20-30 метра височина. Интересно е, че възрастните рядко ни хокаха. Някои дори гледаха с интерес от съседните балкони.
Някои от тези палави момчета вече не са живи. Николай стана известен лекар, но загина в катастрофа с автомобил. Валери също си отиде, ударен от кола на Орлов Мост.

Сега нещата са много различни - няма карабид и никой не "вдига" кутии. Когато минавам днес по тези улици - Шейново, Шипка, Сан-Стефано, аз забелязвам две големи разлики в сравнение с онова време, преди 40-50 години. Първо - улиците са задръстени от паркирани коли така, че за пешеходец е трудно да мине. Второ - липсва детската гълчава. Навремето имаше много деца и те играеха шумно навсякъде. По улиците и дворовете се риташе топка -  футбол на малки вратички, народна топка, играеше се на жумичка, на фунийки, на топчета. Сега рядко се виждат играещи деца. Това е много странно! Днес децата вероятно стоят по домовете си, играят компютърни игри или гледат телевизия. Това е един много различен детски свят!

През лятата на 1954 и 1955 на Площадката бе организирана дневна детска градина - забавачница. Сутрин всяко дете си носеше закуска, която дружно и радостно унищожавахме на една голяма маса. Даваха ни безплатен чай или мляко. След това имахме културни занятия - водеха ни в кино Култура на площад Славейков, или в някой музей, или пък просто учителката ни говореше нещо интересно. През останалото време играехме, учехме песни. На обед се прибирахме по къщите си.

Малчуганите от забавачницата - 1954 г.

Тук са почти всички малчугани от махалата. Валери е второто момче отляво на горния ред. Аз съм втория отдясно на втория ред, а крайния до мен е Николай (Каята)

ПОДУЕНСКАТА БАНЯ

Подуене през 50-те години беше един много забележителен и шарен квартал на София. Три неща му придаваха специално очарование - Подуенската баня, Подуенския пазар, и Гара Подуене.
Удивително! Гара Подуене сега (2007) още функционира , но дали ще е за дълго? Не вярвам да разрушат тази красива старинна постройка - една от перлите на Стара София. Но може би ще я купи някой богаташ и ще я направи я казино, я клуб-ресторант. А би трябвало да стане на музей!

Пазара на подуене вече е западнал - навремето той беше много голям и там се намираше всичко - пресни зеленчуци, цветя, платове, дрехи, вещи за дома и керамика. Когато имахме нужда от плат за шиене - майка ми ме водеше там на пазар. Там се купуваше плата и майка ми шиеше чаршафи, завеси, калъфки за възглавници. Продаваха се дюшеци, юргани и одеяла. За да не скучая и мрънкам, на мен ми се купуваше захарно петле, а понякога дори и керамична свирка. Тогава бях много щастлив!

Това, което е сега булевард Мадрид - от реката до гара Подуене, беше навремето булевард Янко Сакъзов (а преди това - улица Регентска). Отсечката между паметника Левски и реката, която е сега Янко Сакъзов, беше булевард Владимир Заимов. Така Янко Сакъзов се премести на север, Владимир Заимов се сбогува с гражданите, а се появи неизвестно защо булевард Мадрид. (Защо Мадрид а не Париж? Или да кажем, Пекин? Таман ще отразява усилването на Китай. Какво е днес Испания в сравнение с Китай?)

Янко Сакъзов беше оживена пазарна улица - по тротоара имаше сергии с какво ли не, а околните улички не оставаха по-назад. Пазарът стигаше до гарата, закачаше и улица Черковна в двете посоки. Сега са останали само няколко от малките магазинчета.

От Подуенската баня обаче имам къде по-ярки спомени.

По-заможните къщи и апартаменти имаха бани - обикновено стаичка с умивалник и вана, но нямаше топла вода. За да се изкъпеш във ваната, трябваше да се подгрява вода. След войната хората живееха на тясно - често се настаняваха по две семейства в апартамент, идваха роднини от провинцията и да се ползва вана не беше много удобно.

Подуенската градска баня беше удобна и хубава. Там имаше дори перални и майка ми носеше дрехи и чаршави за пране. За къпане бяха отделени две големи зали - мъже и жени отделно, разбира се. Процедурата бе следната:
Първо си купуваш билет и си чакаш реда. Ако идеш сутрин в работен ден - влизаш веднага. Ако идеш събота или неделя - чакаш дълго. Вътре се събличаш изцяло и даваш дрехите на гардероб. Обуваш налъми и влизаш в банята. Там, покрай стената на една голяма зала има кабинки с душове, а по средата има низки умивалници, където можеш да седнеш и да се поливаш с тас. Имаше стая с пара за напарване, а също и малък басейн за накисване. В залата имаше 3-4 теляка - здравеняци, които те изтъркваха срещу заплащане. Аз обичах да се къпя на душ и да се търкам сам. За тази цел човек си носи кесия от груб плат, иначе не върши работа.
Всичко беше обмислено и удобно. Ако си забравиш кърпата (пешкира), дават ти чаршаф (с билетче). Можеш да си купиш дори сапун. Така можеш да отидеш на баня напълно неподготвен и да се изкъпеш чудесно.

Подобна баня се построи и на Ситняково, имаше и много други. Най-луксозно и качествено човек се къпеше в Централната Баня - там наред с общата зала имаше и отделни кабини за хора предпочитащи уединението. При това, водата беше минерална и лековита. Жалко, че това уникално съоръжение вече не функционира!

Снимка на централната баня от 50-те години

Градските бани започнаха да западат в края на 60-те години, когато вече имаше топла вода от топлоцентралата и всички блокове и кооперации лека-полека бяха свързани за тръбите. Тази културна придобивка много добре е описана във филма-комедия "Топло". Препоръчвам го на всички!

Известно време баните просъществуваха като перални, но после и това свърши.

Сградата на банята в 2007. Сега там има фитнес зала

С Подуенската баня са свързани два интересни и тревожни спомена.
В първия спомен съм на 5 години. Майка ми тръгна към банята да пере и ни каза на нас с Гошко да дойдем след час да ни окъпе. Това бе установената практика. С Гошко ходехме до банята обикновено по коритото на Перловската река - за по-интересно и за да не пресичаме улици. Корито тогава беше открито, а реката доста по-бистра от сега. Да се ходи край нея беше чисто удоволствие. Долу се слизаше лесно - имаше стълбички или скоби. Този ден взех със себе си новото корабче (подарък за рожденния ден) и го пуснах в реката. После тичахме край брега след него.

Перловската река (2007)

Тичайки така ми стана ясно, че няма повече да видя корабчето си - течението беше по-бързо от нас. Тичахме дълго, отминахме банята, отдалечихме се доста. Накрая трябваше да спрем. Корабчето изчезна в далечината.
И нещо за Перловската река - като се вървеше по коритото и се отминеше железопътния мост, София практически свършваше. Реката започваше да се извива сред полето, имаше само разхвърляни наоколо малки къщи. Квартал Хаджи Димитър се застрои доста по-късно.
Във втория спомен бях на 8 години и отидохме на баня с Валери - новия ми приятел. След като се изкъпахме, решихме да се покатерим на високия комин зад банята. По него имаше скоби водещи чак до върха. Пръв тръгна Валери. За да достигне първата скоба трябваше да стъпи на раменете ми. Тръгна нагоре като маймунка и стигна до върха. Слезе обаче бавно и много блед. После тръгнах аз и близо до върха преживях голям страх. Скобата, на която бех стъпил се разклати и аз практически увиснах на ръцете си. Успях да сляза, без да се докосвам до тази скоба. Но реших - с този комин вече никакво взимане-даване!

Коминът на банята е още там

От северната страна на подуенската баня, където е сега парк Владимир Заимов, бяха бившите артилерийски казарми. За малък период от време това беше един свободен, много удобен за игра терен.
В моето съзнание Подуене започваше от улица Султан тепе - една фантастично интерсна и тайнствена улица, опираща се до оградата на Воената Академия и изкачваща се до Редута. Да се извърви до край тази улица беше голямо приключение за едно дете, имайки се предвид че в горния и край се стигаше до интересни военни съоръжения.
Сега центъра на Подуене е изместен по на юг - важните неща са Автогарата и стадион Герена.

Улица Султан-Тепе

Гара Подуене (2007)

ЗА ЖИТО НА ГРОБИЩЕТО

Децата живеят в свой собствен свят съвършенно различен от света на възрастните. Детската логика е ясна и праволинейна. Яде ли ви се варено жито? Какво ще направите? Ние с Валери ето какво направихме - отидохме да търсим варено жито на гробището в Орландовци.

Всичко започна с едно обикновено погребение на един комшия. Баба ми беше поканена и тя ни заведе и двамата, предполагам, за да добием опит. А нас ни движеше обикновено детско любопитство. На погребението ние с Валери открихме, че много обичаме варено жито с орехи и пудра захар. Тогава бяхме осемгодишни - във втори клас.

И ето че една сутрин се сетихме за житото и тъй като нямаше погребение наоколо, решихме да потърсим на самото гробище. Речено - сторено. Тръгнахме пеша. От Шейново до гробището се стига много лесно. Първо отидохме на Ректората, след това по жиците на тролея до Сточна гара. Стръмната част на булевард Левски, от Дондуков надолу, тогава се казваше булевард Сталинград. От Сточна гара продължихме покрай Владайската река и там вече гробищата бяха на една отсечка разстояние.
Гробищата бяха за нас много загадъчни и интересни, с различните паметници, оградки, кандила и фенери, малки пейчици тук и там, пъстри цветя. Ние обикаляхме и като видехме погребение или помен, смело и безсрамно се нареждахме за варено жито. Житото беше вкусно, а малките картонени чинийки и дървените лъжички бяха много интересни.
Това пътешествие толкова ни хареса, че ние го повторихме и потретихме. Така е, в света на децата няма истинска смърт и няма истинска скръб. Гробището е само място за приключения.

Ходехме за жито не защото бяхме гладни, а защото това беше "плячка". А в къщи бях злояд, понякога хвърлях кюфтета под масата - уж съм ги изял.

Обичаите се променят, затова нека да обясня. На гробището в Орландовци близките на починалия раздаваха варено жито на всички присъстващи. Там за тази цел се продаваха малки картонени чинийки с дървени лъжички. Жито се раздаваше както на самите погребения, така и на Задушница и други празници. Но не само житото ни привличаше - на гробището имаше странни павилиони, интересни гробници със статуи, фенери с кандила и цареше една особена мистично-тайнствена атмосфера.

Булевард Сталинград се превърна след време в булевард Волгоград. Сега е Васил Левски. При всяка по-рязка смяна на властта в България има прекръствания, често доста глупави. Откъде се взе, например булевард Мадрид в Подуене? Но можеше да е по-лошо: булевард Франкфурт, например. В Париж обаче има булевард Сталинград и никой засега не мисли да го преименува.

ДЯДО ИВАН И БАБА ГЕНА

Когато бях малък, всяко лято ходехме на село при баба и дядо. Дядо Иван, бащата на майка ми, беше винопроизводител от село Бреница (същото, където навремето са "карали с вино воденица"). Там в мазето на старата селска къща имаше две големи бурета, от където и аз няколко пъти точих вино за трапезата. Здрав, хубав човек, дядо ми почина на 60 години от перитонит, след операция на апендисит. Но преди това прекарахме заедно няколко много приятни лета.

Дядо Иван имаше кабриолет, с който обикаляше край лозята и често ме возеше на него. Когато веднъж, четиригодишен, му казах че искам аз да карам кабриолета, той ми даде да подържа юздата. Опиянен от това невероятно щастие, категорично заявих че кабриолета става мой, и ако той иска да си го получи обратно, трябва да направи друг за мене. Той прие това предложение много серозно.
И ето, на другия ден дядо Иван измайстори за мен един малък кабриолет... по-скоро малка количка, с колела от тиквени капачки. Аз цял ден тичах с нея, хвалех се на другите деца, но тиквените колела скоро се смачкаха.
И тогава дядо ми направи нещо по-солидно. Взе една голяма жълта тиква, проби я през оста, и направи от нея нещо като ръчна количка. Брей, като се затичах с тази тиква по улицата! Тиквата трополеше, хората се обръщаха, а аз просто летях! И така - тази геройска тиква издържа цели два дена! След това аз катастрофирах в един камък и тя стана на парчета.
От дядо Иван нямам снимка. Но тук ще сложа снимка на неговите три братя загинали през първата световна война, Паметникът е на площада в село Бреница. Били са петима братя, трима са загинали.


Баба Гена ме радваше с други неща. Тя ми подари няколко шарени вретена и един стар чекръг. За едно градско дете това бяха безценни подаръци! Колко деца сега знаят какво е чекръг?
Освен това баба ми беше майстор на лютиката и на пилешката чорба. Какво слагаше вътре не знам, но аз, злоядия, изяждах по две порции.

Когато бяхме в София, баба и дядо ни пращаха от село колети с брашно, пилета и пресни яйца. Как мислите пътуват яйца в колет без да се счупят?
Баба имаше една тенекиена кутия, която пълнеше с брашно и заравяше яйцата в него. Колетът стигаше до нас за ден-два и яйцата бяха в чудесно състияние. Всичко пътуваше в една плетена кошница с зашито отгоре платно. После майка ми пълнеше кошницата с някои градски стоки и я връщаше обратно. Помня как зашиваше платното отгоре и капваше разтопен червен восък открая да "запечата" колета. Червен восък вече не се използва от много години.

В памет на баба Гена тука давам нейната рецепта за лютика. Опитайте!
Взима се едно пиле, нарязва се на парчета и се запържва с малко масло и олио. Изважда се после месото и в същия тиган се задушават две глави лук. Добавят се 4-5 домата и се пържи докато се сгъсти. В същото време се опичат, обелват и нарязват около 15 чушки (червени и зелени). Добавяте ги при доматите и продължавате да пържите, като добавяте и пилето, и сол, разбира се. Сложете и малко черен пипер. После това се пече във фурна около 20 минути (а може и да продължите в тигана, докато поизсъхне). След това се нарязва една глава чесън на ситно и се разбъква с гозбата. Слагате и магданоз на око - както ви се харесва. Имайте предвид заедно с чушките да сложите и една люта чушка - нали се казва лютика! Подлютете по вкус.
Баба ми като млада е слагала една люта чушка, после бе стигнала до три. Истинската лютика трябва да е толкова люта, че да не може да се яде направо с вилица, а да се топи с хляб.

От баба си Гена също съм запомнил някои стари думи. Тя казваше: "Варай ма на спокойствие". "Варай ма", "варай ме" ще рече "остави ме". Тя също казваше "сакам" вместо искам и "ручам" вместо ям. Този говор е характерен за северна България.

УЧИЛИЩЕТО

Тук искам накратко да дам представа за училището в България през периода от 1955 до 1989. Първи клас започнах в Основно Училище Васил Априлов, на ъгъла между улиците Шипка и Априлов, и там завърших осми клас. Като първокласник през 1955 аз носех една червена чанта-куфарче, вътре имах няколко тетрадки, буквар, кутия за перодръжки и моливи, мастилница и попивателна хартия. В това куфарче понякога си носех и закуска. На перодръжката (писалката) се слага писец определен номер по инструкция от учителката. След това топваш в мастилницата и започваш да рисуваш лулички и ченгелчета. От време на време върху листа се слага шуплеста попивателна хартия, която попива незасъхналото мастило.
Учителката също пишеше бележките в бележника с мастило - други средства нямаше. Но тя използваше автоматична писалка, с постоянен писец и резервоар за мастилото. Автоматичните писалки бяха разрешени в по-горните класове, от четвърти нагоре. А химикалките влязоха в училище в началото на 60-те години.
Аз обичах да пиша с мастило - то миришеше приятно, освен това беше ми интересно да си купувам и събирам различни модели писци.

Когато наближаваше 15 септември, аз отивах с майка си в книжарницата и купувахме комплект за предстоящия клас. Там влизаха учебниците по отделните предмети, тетрадки, хартия за подвързване, писалки, моливи, гума и т.н. Учебниците не бяха скъпи и се купуваха нови. Старите учебници пазехме за преговор. Всички учебници и тетрадки задължително се подвързваха (обвиваха) с цветна хартия - синя, червена или зелена. Отгоре се лепеше етикет и се пишеше името и предмета. Новите учебници и новите подвързии миришеха приятно на печатарско мастило и този аромат беше характерен за началото на новата учебна година.
Трябва да призная, че колкото и да ми харесваха прясно подвързаните учебници и тетрадки, колкото и да ме радваха новите моливи и писалки, началото на учебната година ме подтискаше. Училището означаваше край на лятото изпълнено с безкрайни игри, приключения и омайваща свобода!
Магията на новото печатарско мастило се загуби в началото на 80-те години, когато започнаха да събират употребяваните учебници и да ги раздават безплатно на новите ученици. Това беше едно от първите "благи" намерения с които е постлан пътя към разрушаване на образованието. Първо, защото старите учебници са важни за преговор и справки, второ - новите не бяха скъпи! Оскъпяването на учебниците и учебните помагала винаги неминуемо води до влошаване на образованието.

За съжаление, през 90-те години на миналия век започна да пада нивото на учебните програми, намаляха часовете по математика, а цената на учебниците се увеличи десеторно. За сравнение - аз имам сега пред себе си учебника по геометрия за 9-ти клас от Станилов, Лангов, Кучинов и Николов издаден през 1987 г. от Народна Просвета. Съдържанието включва Тригонометрия (подробно изложение с доказателства) и начала на Стереометрията. Учебника струва 0.55 лв (петдесет и пет стотинки!), което е около 0.2% от средната по онова време заплата (250 лв). Всеки ученик както и всеки студент можеше да си купи евтини и нови учебници написани от най-добрите специалисти.
В учебника по Геометрия за 10 клас на същите автори от 1988 година подробно се изучава Стереометрия, цената е 52 стотинки.
Да погледнем също учебника по Алгебра за 10 клас от Запрянов, Димовски, Русев и Найденов ( Народна Просвета, 1982 г.). Учебника съдържа Диференциално Смятане (граници на функции, производни и приложения) на много добро ниво, с доказателства, примери и исторически бележки. Цената е 49 стотинки.

Първи клас в Априлов 1955 г. при Антонова
Когато ходех на училише в Априлов, аз бях облечен в черна сатенена престилка, стигаща малко над колената, и тъмен панталон (черен или тъмно-син). Такава беше ученическата униформа на всички от 1 до 4 клас, момчета и момичета (без панталона). Но това не беше строго - както се вижда на горната снимка, някои имат униформи, а други не. След това момчетата носеха куртки, момичетата продължаваха с престилки. Така беше и в гимназията. Премахването на униформата развали дисциплината в училище и внесе много неприятно неравенство - богатите деца започнаха да парадират със скъпи дрехи, а по-бедните се почувстваха нещастни. Ето и нещо приятно: По настояване на родители и учители, униформите в някои училища се завръщат. На 15 септември 2007 над 100 училища ще започат занятия с нови униформи.


Задължителна част от униформата беше и червената пионерската връзка, която много добре стоеше на черната престилка (или бяла блуза). Днес някои хора говорят пренебрежително за пионерската организация, очерняйки я като признак на тоталитарната държава. Това е голяма грешка. Пионерската организация възпитаваше родолюбие, трудолюбие и дисциплина. Във вакуума останал след нея се настаниха наркотиците, цигарите и алкохола. В САЩ, например, е популярна организацията на скаутите, която действа на същия принцип както пионерската организация, но никой не я свързва с тоталитаризъм. Когато разказвам на моите деца за пионерите, тях ги обзема истинска завист.
По време на пионерските си години аз износих близо десетина червени връзки. Имах няколко тъмно червени, както и няколко ярко червени, кармин. Майка ми почти всеки ден ги гладеше и крайщата им ставаха леко загорени. Поради това аз обичах да ги дъвча, намирах вкуса им приятен. Така връзките ми бяха винаги чисти и гладени, но с надъвкани краища. Майка ми много се ядосваше, но не успя да ме отучи от този навик. Проблемът отпадна от само себе си, когато свършиха пионерските години (седми клас) и оставихме връзките.

Наскоро (2007) видях с радост, че "Априлов" е ремонтирано и прясно боядисано. Сградата е също така красива и внушителна, както преди половин век. Дворът е малко занемарен, но това да е белята!
Навремето в училещето работеше бюфет и там по време на междучасието си купувахме закуски. Продаваха се класическите банички (правоъгълни и триъгълни), понички с крем, милинки (от двата вида - големи, на брой, или малки на колело), макови кифли, кифлички с мармалад и по-големи - "осморки". За напитка имаше боза или мляко (плодово или шоколадово) в малки стъклени шишета. В тогавашните цени една макова кифла беше 10 ст, кифличка с мармалад беше 4 ст, бозата и млякото - по 6 ст. Цените бяха доста постоянни - за десет години мармаладените кифли порастнаха само с една стотинка и станаха 5 ст. а осморките през 1970 бяха 12 ст. Тетрадките, моливите и писалките също бяха евтини - една тетрадка от 40 листа беше 3 ст., а от 60 листа - 4 ст.
В училището работеше и стол, където можеше да се обядва на съвсем прилична цена. В менюто винаги имаше някаква супа, избор от 3-4 втори ястия, а за десерт компот, грис халва, или крем (ванилия или крем-карамел). Често обядвах в стола, а един месец, когато майка ми беше болна, купувах три порции за в кущи.
През лятото между шести и седми клас ни заведоха на екскурзия по разни исторически места. Спомням си музея в Плевен за Освободителната война, паметника на Шипка, музея в Стара Загора. Направихме един голям кръг из България. На снимката долу класната Иванова (история) е най-горе в средата.
Екскурзия до връх Шипка (1961)
Незабравимо приятни спомени имам от училищната библиотека, където библиотекарка беше леля Олга - съученичка на майка ми от Бяла Слатина (малък е света!). Олга Щернголд беше красива руса жена от руски емигрантски произход. Когато си тръгвах за в къщи, минавах през библиотеката и Олга ми даваше поредната книга, която сама беше избрала за мен. Това бяха книги предимно за кораби и морски приключения. С нейна помощ прочетох Жул Верн, Майн Рид, Едмондо де Амичис (Дневника на един ученик) и много други чудесни книги. След това, ако имах пари, си купувах пакетче дъвчащи бонбони "Наслада" и отварях новата книга.

Снимка за спомен, 8-клас, Априлов 1963 г. Ученици, учители и родители
Учебните програми по научните дисциплини математика, физика, биология и химия бяха интензивни и добре обмислени. Това беше продължение на засилването в българското образованието от 30-те години. Училището имаше чудесни лаборатории по физика, биология и химия. (Априлов не беше изключение а по-скоро типичен пример - аз имах възможност да сравня с много други училища). Сега кратко ще коментирам прогимназиалната програма. По физика се учеше електричество и магнетизъм, теория на светлината (образи при огледала и лещи, дифракция и интерференция). Аз участвах в клуб на радиолюбители - купувахме си части и сглобявахме елементарни радиоприемници. В лабораторията по химия се демонстрираха интересни екперименти, които толкова ме запалиха, че аз се опитвах, не без успех, да повторя някои от тях в къщи.

Математика учехме всеки ден - 6 часа седмично, защото се учеше (и работеше) и в събота. После станаха 5 часа - три часа алгебра и два часа геометрия (планиметрия). Доказваше се теоремата на Питагор, решаваше се триъгълник, учеха се признаците за еднаквост и подобие на триъгълници. По алгебра се съставяха и решаваха квадратни уравнения, много се работеше с радикали и сложни алгебрични изрази. Аз помня чудесно учителките си по математика от Априлов - Макавеева и Аврамова. Не бях силен ученик и тогава не обичах математиката, но тези две енергични жени, въпреки моето съпротивление ме научиха на алгебра и геометрия доста добре. Това се оказа много важно за мене в бъдеще.
Същото уважение и признателност изпитвам и към повечето други учители - Добрев по физика, Граматикова по география, Белмустакова по биология, Шейтанова по рисуване. Болшинството учители бяха добри и уважавани специалисти. Учителската професия беше престижна.
Отношенията между ученици и учители по това време мога да илюстрирам със следния пример. Когато бях 8 клас (1963), седяхме група ученици на пейка в Докторската градина след училище и коментирахме бразилския филм "Кангасейрос". Пред нас по алеята мина учителката по история Иванова. Когато се изравни с нас, ние станахме и я поздравихме. Нямаше страх или подмазване - това беше общоприето, доброжелателно поведение. Отношението към учителите беше положително. Моят випуск (11 клас на 34-гимназия Иван Пашов, 1966) винаги кани класната учителка Дичева, когато правим юбилейни срещи.

Моят клас на абитуриентския бал в хотел Плиска, 1966 г. 34 гимназия Иван Пашов. В средата е класната Дичева



А тука сме в класната стая, с ученическите униформи

Нито в училищата, нито около тях се пушеше. За наркотици изобщо не бяхме чували - те се появиха през 80-те години.

Тези дни обаче (2007) учителите са най-лошо платените държавни служители. В цялата нова история на България - от Освобождението досега - никога учителите (а също университетските преподаватели) не са били в такова незавидно положение. В сравнение с другите бюджетни служители техните заплати са твърде малки.
Тъй като вече 50 години аз по един или друг начин съм свързан със системата на образованието в България, САЩ, Западна Европа, Русия и Китай, смятам за уместно да споделя своето мнение. Моите наблюдения и личен опит мога да синтезирам в три необходими условия за добро образование:
1. Добро заплащане на преподавателите, осигуряващ им добър обществен престиж.
2. Дисциплина в училище.
3. Задължително и сериозно изучаване на точните науки, особено математика, от начало до край.
Категорично мога да кажа, че хлабава дисциплина съчетана със свободно избираеми предмети е сигурна рецепта за слабо образование.
Скъпо платените частни училища не решават въпроса, защото там неминуемо се стига до инфлация на оценките (трябва да се задържат плащащите ученици!) и "качественото образование" става само видимост. Стига се до "купуване" на дипломи без покритие.

КАК ИГРАЕХМЕ?

Играчките преди 50 години бяха доста по-различни от сегашните. Преди всичко, нямаше пластмасови играчки, всичките бяха от дърво или метал. Децата имаха най-много четири-пет играчки, но издръжливи, и с тях се играеше дълго. Като четири годишен имах един голям дървен камион, много здрав, на който сядах и се возех. Имах също и един самолет от ламарина - като му придадеш инерция той вървеше по земята и пускаше искри, като голяма запалка. Метален маховик поддържаше движението и произвеждаше искрите. Сега такава играчка би се считала за опасна. А имаше и много по-опасни неща!
Например, тапешниците. Малки пистолетчета с метална цев, които стреляха с "тапи", използвайки истинска взривна смес. Продаваха се по сергийте на пазара и на панаирите. Тапешниците, за съжаление, изчезнаха в началото на 60-те години. За някой други небезобидни неща съм разказал в "Площадката".
Ето как работеше тапешникът: в една цев дълга 10 см и сечение 2 см се движеше ударник на пружина, Отпред се набиваше "тапата" - глинена или от пресован картон, пълна отзад с барутна смес. Като се освободи пружината, ударникът взривява барута и тапата изхвърча със силен пукот. Понякога се пръска на парченца.



Какво щастие беше когато си купех нов тапешник! Чувствах се велик войн, ловец, непобедим!
Продаваха ги на сергиите на Женския пазар и Подуенския пазар, срещаха се и на някои будки.
Веднъж си бях купил 20 тапи и ги изстрелях една по една от кухненския балкон под завистливите погледи на другите малчугани.

Една друга опасна играчка беше прашката. Аз имах няколко. Една с особено силен ластик използвах по врабчета и нахални котки. Колкото и да бяхме буйни обаче, ние децата от онова време интуитивно се пазехме един-друг и не стреляхме с прашка по други деца.


В нашите каранаци и сбивания нямаше злоба. Никой никога не искаше и дори не мислеше да нарани някой друг. Прашките и тапешниците бяха за изфукване и развлечение. И за "лов" на врабци.

Магазини за играчки имаше малко. Най-известният беше "Детмаг" в центъра на София. Там се продаваше всичко за децата - играчки, дрехи, обувки, училищни материали. От Детмаг ми купиха едно красиво червено куфарче, с което тръгнах на училище в първи клас. Ученическите чанти се появиха чак в края на 50-те години.

Като осем-девет годишен ходеx в Детмаг сам да си купувам топки - тогава шарените гумени топки бяха страстта ми. Не само подскачаха добре, но и миришеха приятно на прясна гума.
На топка се играеше много, постоянно и навсякъде. Ако поне три-четири момчета се оказваха на равно място с топка, започваха футбол на малки вратички. На по-тихите улици се играеха истински мачове, а често и "народна топка". В тази игра участваха и момичетата и това я правеше особено интересна. На улица Шейново лятно време и до късна есен се играеше народна топка, като се събираха около 10-15 деца. Играта продължаваше до тъмно, а когато сложиха улично осветление - и на луминисцентна светлина, до към 10 часа вечерта.

С какви топки играехме?
На малки вратички най-често ритахме гумена топка, около 10 см диаметър. Народна топка играехме с истинска футболна топка. Но тези топки бяха различни от сегашните.
Футболната топка от 50-те и 60-те години се състоеше от кожена сфера с процеп, в която пъхаш плондер и го надуваш - може с уста (най-често), може и с помпа. Плондерът представлява нещо като балон от дебела гума. Като го надуеш добре, връзваш тръбичката му и я напъхваш и нея в топката. После процепа се зашнурова както обувка. Плондерът понякога се спукваше и трябваше да се лепи.
С такива топки ираехме и футбол, и волейбол и баскетбол. На този принцип бяха и гумите на колите - с "вътрешна гума", която при спукване се вулканизираше (лепене с нагряване). Доста сложна процедура!
Отиваме с майка ми да купим палто и топка от Детмаг, 1954 г.

През 50-те и 60-те години на площад Народно Събрание дълги години работеше един пълничък фотограф с тиролски тиранти. Ако се снимаш днес, той утре на същото място ти дава готовите снимки.  Той ни направи тази снимка. Аз съм намръщен, защото бързах за топката и не исках да се спирам. Палтото изобщо не ме интересуваше.
Голяма страст беше играта на топчета. Стъклените топчета се продаваха по будките -обикновени и гуди (големи), като гудите не бяха евтини. В играта се използваха също и плочки - малки фаянсови плочки, три на три сантиметра, които се нареждаха на земята в триъгълник и се целеха с топчетата. Плочки по будките не се продаваха и намирането им беше проблем. Аз си спомням много добре, как веднъж изчоплих няколко такива плочки от уличната мозайка пред Ректората (имаше плочки край входовете). Един човек ме видя и ми се скара, но плячката беше вече в джоба ми! Подобно присвояване децата считаха за нещо необходимо - как иначе ще играеш?

През голямото междучасие в училище играехме на класическата игра "господин и госпожа". Десетина деца застават в кръг, едно е в средата - да кажем, Диана. Тя обикаля и си избира някой, докато останалите пеят:
"Имаме си ний една,
важна госпожа.
Тя Диана се нарича
и си...(Веско, Радка, ...) най обича!
Люпайди, люпайда, люпай люпай да!"
Диана дръпва Веско в кръга и взима неговото място. Песента продължава:
"Имаме си ний един,
важен господин.
Той Веско се нарича
и си....най обича."
И така до звънеца. Една друга подобна игра, в руски стил и пак в кръг се играеше предимно от момичета:
"Падружка мая,
ти си алена звезда,
ти си роза, ти си крем,
ти си щастие за мен..."

И още:
В същият дух, най-вече момичетата наредени в кръг пееха и пляскаха с ръце:
"Който ме обича
сладурка ме нарича,
а който ме мрази-
от мене да се пази..."

Ето, пред очите ми са моите съученици! Радка, с червените бузи, дори размахваше юмручета като пееше "...от мене да се пази". А Чая, която беше малко пълничка, много забавно се въртеше и танцуваше с мелодията.
Къде ли са сега тези момичета? Сигурно гледат внуци!

Момчетата обичаха да играят на ножче. Играят двама. На земята се очертава кръг и в него се забива ножчето. То трябва да се хвърля от изправено положение и ако не се забие, губиш ход. Първият играч чертае линия през позицията на ножчето и избира по-малката част на кръга за себе си. След това хвърля вторият в останалата част от кръга и така нататък. Играе се, докато има площ за делене. В двора на училеще Априлов имаше доста свободна земя и понякога в междучасието се образуваха три-четири двойки момчета играещи на ножче.
Момичетата обичаха да играят на дама, на ластик, и да скачат на въже. Аз също съм скачал на въже, но само от немай-къде, когато нямаше нещо по-интересно.

Когато бях трети клас, много обичах да "гоня обръч" или още - да "търкалям колело". Става дума за железен обръч от бъчва (каца, буре), каквито тогава имаше навсякъде. В дървени бурета, например, продаваха туршия и също в дървени бурета стоварваха сирене по магазините. За търкалянето е нужна карачка - дебела метална тел извита подходящо. И така - търкулваш обръча, подпираш го с карачката и тичаш след него като го буташ пред себе си. Удоволствието е голямо, особено като се научиш да правиш завои и умело да маневрираш между пешеходците. Е, от време на време се случват инциденти, особено когато превишиш скоростта. Но на децата всичко се прощава. Случваше се обръча да напусне тротоара и да се втурне между колите на улицата.

На тогавашният булевард Толбухин (сега Левски), близо до ъгъла срещуположен на Спортната Палата имаше един интересен магазин. Там се продаваха оловни войници. Точно като тези, описани от Ханс Кристиан Андерсен в приказката "Храбрия Оловен Войник". Високи около 10 см, в пъстри цветове, те стояха зад витрината някои на коне, някои пеша, а имаше и артилеристи с малки оловни топчета. Имаше готови комплекти, но се продаваха и поединично. Аз си събирах пари и през месец-два си купувах по някой войник. В къщи бях събрал двадесетина. Някои после изчезнаха, някои изтъргувах, а останалите накрая олющени и потрошени от битките фигурки претопих. Навремето имаше много неща направени от олово - туби от кремове и лепило, тръби от клозетни казанчета, разни дребни предмети. Аз топях оловото в един тиган на печката и го сипвах в кръгли формички. Така бях събрал около пет килограма. Пазих оловото дълго време, но през 90-те години най-сетне то отиде за отпадъци.

Зимно време основната ни грижа беше да се пързаляме до изнемога където намерим. По тротоарите имаше ледени пързалки, много подходящи за подметките от гьон (други нямаше!). В училищния двор имаше няколко такива пързалки. Но пързалянето със шейна беше по-висше удоволствие. Често се пързаляхме с шейна по тротоарите на наклонениете улици - Тулово, Мургаш, Априлов (от училището надолу към Готвалд). Но най-хубавите пързалки бяха в Парка на Свободата (Борисовата градина). Обикновено имаше една малка, от стадиона до езерото, и една голяма при Братската Могила. Много популярни бяха кормилачките - големи шейни с подвижем модул отпред за правене на завои. Имаше някои огромни кормилачки събиращи до 5 човека. С голяма гордост аз отивах на пързалката със собствена едноместна кормилачка, която си бях направил сам, с помоща на баща ми. Той осигури желязо за металните плазове, а също и инструменти. В училище учехме дърводелство и аз бях станал доста сръчен.
След време ми стана ясно, че по-добре е да имаш кормилачка за двама - да можеш да поканиш някое момиче. По тази причина като отидох в гимназията аз бързо загубих интерес към моята спретната но едноместна шейна.
И така...година след година и детството отмина!

ОРЛОВ МОСТ

Какво е Орлов Мост сега в 2008? Един претоварен транспортен възел, задръстван поне два пъти на ден. Над целия район виси мръсен облак от отровни изгорели газове. Изпълнен с шум и бучене от непрекъснатите колони коли и автобуси.

Орлов Мост 2008 г. Отсреща е сградата "Царевец"
През 50-те и 60-те години имаше две основни места за разходка на софиянци (стъргала). По-малкото стъргало беше от централна гара до площад Ленин (днес Св. Неделя). Голямото, основното стъргало беше от градската градина (там беше мавзолея на Г. Димитров) по булевард Руски до Орлов Мост. След това мнозина продължаваха навътре в парка чак до кръглото езеро с рибките или отсядаха в ресторант Ариана. Вечерно време този район беше доста оживен, особено събота и неделя. На моста имаше градска тоалетна, три РЕПа и множество будки за цигари, пуканки, леблебия, мекици и разни закуски. Продаваха сладолед, лимонада, сироп. Имаше сладолед във фунийки, както и сладолед между две квадратни вафлени капачета. Много ясно си спомням, че по будките семки не се продаваха. Когато имаше мач на стадиона обаче, или някакъв празник, появяваха се продавачи на семки - предлагаха ги в дълги хартиени кесийки.
Есенно време се разнасяше аромата на печени тикви и печени кестени. Печените тикви бяха наредени на големи сергии и можеше сам да си избираш парче. Увиват ти го в хартия и ти вървиш по моста и си париш устата. Или пък си купуваш цяла половинка и си я носиш в къщи. Печените кестени се продаваха на тегло - във фунийка или кесия. Хората купуваха, защото да печеш кестени в къщи не е проста работа.
Движението беше умерено - една тролейбусна линия (четворката) и две трамвайни (4 и 10). Спирката на трамвая беше на самия мост, при будката за вестници.

На тази картичка на Софийския Университет от 1980 г. може да се видят трамваите минаващи край него и продължаващи към Орлов Мост и улица Иван Асен 2. Това бяха линиите 4 и 10.

















Градски автобусни линии нямаше, но на площада където е сега подлеза, дълго време имаше автогара. От там тръгваха автобусите в южно направление - за Самоков, Панчарево, Кокаляне, Пасарел, Лозен. Когато Панчаревското езеро се напълни, то бързо стана любимо място на софиянци и автобусните спирки в неделя започнаха да събират дълги опашки. Автобусите бяха Шкода, с овална форма и малко теснички. Помня опашките за Кокаляне много добре, защото баща ми ме водеше там всяка неделя.


Долу, на партера на историческата сграда Царавец, бяха касите за билети. После автогарата се премести на Ситняково и партера на Царевец стана на заведение със същото име - Царевец. То беше нещо средно между сладкарница и бирария. Мястото беше хубаво и заведението бе популярно. След построяването на подлеза обаче, достъпа до Царевец се затрудни и заведението завехна. Същият ефект се получи и с Феята при алея Яворов - отначало много популярно заведение, а после стана труднодостъпна и западна.
На южната страна на Орлов Мост, точно при парапета имаше един голям РЕП с дълга лавица отрупана с вестници и списания. Едни от най-приятните ми моменти в живота тогава бяха да отида на този РЕП и да разглеждам списанията. От българските списания харесвах “Картинна Галерия” и “Дружинка”. Първо си купувах отделни бройки, после за един рожден ден ме абонираха. Когато бях ученик в гимназията се научих да чета на руски език и започнах да си купувам руски списания - "Знание-Сила", "Вокруг Света" и "Зарубежом". Появяваха се и френски комикси с персонажите-животинки Пиф, Пласид и Мюзо.

ПАНЧАРЕВО И КОКАЛЯНЕ

Язовир Искър отначало се казваше язовир Сталин. Той се напълни в средата на 50-те години. След това се напълни Панчаревското езеро и стана една от любимите атракции на софиянци и място за неделни излети. Ресторант Лебед на брега на езерото дълго време беше един от най-престижните ресторанти на града, а освен него посещавани бяха и Кокалянското ханче, и ресторанта при стената.
На мястото на спортната база навремето имаше пристан за лодки под наем. Там ходехме често с баща ми - майка ми беше къщна Мара и не обичаше да излиза. Наемахме лодка за два часа и обикаляхме из цялото езеро. Това и за двама ни беше голямо удоволствие. Лодките имаха две гребла на вилки, които лесно се изваждаха. Поня как веднъж една вилка падна във водата, но баща ми я извади. Слава богу, мястото бе сравнително плитко. Човекът се съблече, влезе във водата и намери вилката. Без нея трудно щяхме да се приберем. После аз гордо описвах случката в училище. За един петокласник това беше голямо приключение.
Освен езерото имахме и друг любим маршрут - Кокаляне и реката преди езерото. Имахме установен ритуал - щом пристигнехме в Кокаляне, намирахме маса в Кокалянското ханче и се гощавахме с кебабчета. Баща ми си взимаше половинка червено вино, запалваше цигара (Арда), и започвахме сладки приказки. На мен ми се полагаше лимонада или плодов сок. След обяда слизахме при реката и тръгвахме нагоре по течението. При някой подходящ вир аз ловех малки кленчета с ръце или с цедка за чай, а баща ми придрямваше на сянка. Кленчетата - обиковено три-четири - слагах в бурканче с вода и ги носех в къщи. Там ги раздавах на приятели или пусках в една голяма ваза-аквариум. Издържаха по няколко седмици. Кленът не е за аквариум - напира да скочи навън. Или умираха от само себе си, или ги намирах сутрин на пода.
Искъра преди Кокаляне беше много бистър и пълен със живот.

ЛЕТНИТЕ ЛАГЕРИ

Всеки ученик между втори и седми клас можеше да отиде на летен лагер за двадесет дена. Училищата се договаряха с почивните бази, правеха резервации и предплащаха за храна. Записваш се за лагер и посочваш своя избор: море или планина. После от училището децата ги разпределяха и им казваха колко да платят. Вноските бяха достъпни, защото храната беше евтина и цените в почивните станции бяха ниски.
Аз ходих на лагер четири пъти - в Троян, Тетевен, и два пъти в Обзор. В Тетевен и Обзор базите бяха големи и ходеха деца от цяла България. Жена ми, която е от Елин Пелин, също е ходила четири пъти на лагер, но предимно на Рила.
Лагерите започнаха да работят от средата на 50-те години и продължиха до началото на 90-те. Това беше сериозна институция и най-малко един милион български деца са минали през тях.
Лагерните спомени са незабравими! Всичко беше ново и вълнуващо.
В голямата обща спалня на лагера в Обзор стояхме будни до малките часове и си разказвахме страшни приказки за гробища, подземия и съкровища.
Ето приблизително дневния режим: Ставане в 7 часа с тръба. Обличане, измиване, строяване за сутрешна проверка. След това под строй в трапезарията (столовата). Закуската беше проста но достатъчна - сирене (кашкавал, салам), конфитюр, халва. Друг вариант - макарони или юфка. След закуската - поход в околноста на лагера или направо игри. Организираха се игри на футбол, волейбол, или просто ни оставяха да играем както искаме. В Троян ни водеха на един планински вир и ни оставяха да скачаме във водата и да се печем на камъните до насита. В Обзор, разбира се, ни водеха на морето. След това обяд, последван от задължителна следобедна почивка, и после пак - игри или походи. След вечеря някой път ни водеха на кино, някой път имаше лагерен огън. Накрая на деня - вечерна проверка и лягане.
Там, в Обзор, когато бях шестокласник се научих да плувам. Бяха ми купили маска и шнорхел. Аз се пъхах под водата да наблюдавам морския свят. Морето беше пълно с живот - рибки, рачета, миди, водорасли, а най-добре запомник рибата-игла. Рибите-игли стоят вертикално и почти неподвижно във водата, можеш да ги хванеш много лесно. И така, с маската и шнорхела аз се научих да стоя на повърхноста, а това е най-важното. След като се научих да плувам, вече не можех да се спра. В София ходех на плаж при всяка възможност и цапах във водата упорито и непрекъснато.
Един ден в Обзор, когато небето беше мрачно и не ставаше за плаж, ръководителите организираха поход за малини. Строихме се о бодро закрачихме към един от близките хълмове. Минахме през едни много красиви ливади с нацъфтяла мента и скоро се оказахме в подножието на хълма, където беше пълно в малинови храсти. Дадоха ни два часа за ядене на малини и игри. После обеда ни се стори напълно излишен.

Веднъж в лагера при Тетевен дойде фотограф. Всички момчета се снимахме на мотоциклета му, а дори и някои момичета. Снимката струваше 2 лева
(Един читател ми съобщи, че това вероятно е бил известния плевенски фотограф Крум Халата.)

От лагера в Тетевен имам един неприятен спомен, а също и един смешен спомен.
Първо - неприятния спомен. Загубих си парите! Имах едно портмоненце с три лева и то някакси изчезна. Три лева тогава бяха много пари и аз веднага писах писмо в къщи да ми пратят още. Без пари на лагер е лошо, защото ни водеха на разни места и всеки искаше да си купи нещо - я лимонада, я някой сувенир.
След няколко дена получих писмо от майка ми, че праща пет лева с телеграфически запис. Зачаках с нетърпение. Парите обаче не се получиха и до края на смяната. Много ми беше неприятно да остана без пари!
После в София майка ми се обади в милицията и от там направиха проверка. Оказа се, че парите ги е присвоил домакиня на станцията - при него е пристигнал записа. За съжаление, такива хора се срещат навсякъде.
Смешният спомен е следния: Преди да замина на лагера, чух баща ми да се оплаква, че кухненския нож реже трудно. И така, аз реших да го зарадвам. Когато ме посрещнаха на автогарата в София, оказа се че моя куфар е твърде тежък и едвам можеше да се носи. Питаха ме какво има там, но аз мълчах. В къщи гордо връчих на баща си пет големи речни камъка да си точи ножа. Той ги премери и се оказаха 12 килограма.

ЕЗЕРОТО АРИАНА И ХАРИ

В 2007 започна преустройство на езерото в Борисовата градина. Инвестиционният проект предвиждаше през лятото (2008) в езерото да има лодки и водни колела , а през зимата "Ариана" да бъде открита зимна пързалка. Преди това то стоя 15 години празно и запустяло.

Ариана в 2007 г.
Слава Богу, през лятото на 2008 езерото отново се напълни с вода и лодките пак тръгнаха. Това е едно достойно връщане на традицията.
Преди 50 години езерото беше пълно със живот и представляваше чудесна гледка. Не само имаше вода и много риба, но в задния му край имаше дори гребна база. Когато бях в 11 клас, аз тренирах гребане и тренировките бяха на това езеро - на лодка "гичка", тясна и дълга, с кормчия отзад, който дава командите.
До гребната база имаше пристан с лодки, които се даваха под наем. Това беше царството на Хари. Хари беше едър, пълен, леко мургав красив мъж с дебели вежди. С него се познавахме много добре, защото още от десет годишен аз ходех при него да карам лодка. Първо отидохме няколко пъти с баща ми, който ме научи да греба, а после продължих сам. Плащаше се лев на половин час, напълно достатъчно за няколко кръгчета. Още щом ме видеше, той посягаше за вилките (пазеше ги при себе си), а аз с разтуптяно от щастие сърце скачах в лодката. Понякога обаче, трябваше да се чака ред.

Ариана 2008
Нов ресторант на Ариана

За сравнение - през лятото на 2008 се плащаше 5 лева за половин час (събота и неделя - по 7 лева), а деца под 14 години сами не се допускаха.

По средата на езерото, като остров, се намираше един от най-популярните ресторанти в София - Ариана (както едноименната бира!). От там и самото езеро се нарича Ариана. В ресторанта се влизаше през мостчето откъм парка. Вечер свиреше хубав голям оркестър - танга, валсове, танцови мелодии. Двойките танцуваха на огромен дансинг в средата.
През зимните студове езерото се покриваше с лед и се събираха много деца да се пързалят на кънки. Официалните ледени площадки с изкуствен лед се появиха по-късно. Пързалянето по езерния лед обаче беше рисковано. Аз помня как веднъж леда се напука, раздели се на блокове и аз неочаквано се озовах мокър до колената. Но водата беше плитка - около половин метър - и никой не възприемаше тези неща като голяма опастност.
Лека-полека лодките на Хари остаряха, но той си оставаше същият. Появи се езерото в Панчарево и гребната база се премести там. Аз помня как строеха язовирната стена и как езерото бавно се напълни от водата на Искъра. Панчарево беше новата голяма атракция на София - хората започнаха да ходят с автобус до ресторант Лебед или до Кокалянското ханче, а Ариана позападна. Някъде в началото на 70-те години ресторант Ариана изобщо изчезна, но Хари бе все-още там и продължаваше да дава под наем останалите 3-4 остарели лодки. Въпреки дългогодишното ни познанство, аз никога не научих истинското му име и не зная какво стана после с него. Стотици хора познаваха Хари. Ако някой знае подробности за него, моля да ми пише (адреса е в началото на блога).