УЛИЦА ИВАН-АСЕН II

Често сънувам, че се разхождам по улица Иван-Асен 2 . Или чакам трамвая на спирката (Стъклената спирка) при градинката срещу книжарницата (вече я няма, там сега е цветарски магазин), или ям паста Пионер в сладкарницата срещу кино Влайкова, или нещо пазарувам. Да, колкото и да е невероятно да си представи човек, по тази тясна улица навремето минаваше трамвай, даже два номера - четворка и десятка. Трамваят тръгваше от Ситняково, после през Орлов мост, завиваше пред Ректората, покрай паметника Левски, улица Дондуков, църквата Света София, и така нататък. Отбивката през Халите дойде после, а още преди това трамваят е минавал пред Народното Събрание. Интересно беше, че в началото между улица Светослав Тертер и Орлов Мост линията беше единична и мотрисите в различна посока се изчакваха. После линията стана двойна.
Най важното за мен на тази улица бяха магазините - пращаха ме да пазарувам още на пет години. Едно че бях голям ентусиаст, а друго че тогава живота беше такъв - деца се движеха и играеха по улиците напълно спокойно и безгрижно. Нямаше никаква опасност да им се случи нещо лошо.

Първата покупка в живота ми беше един сапун. Дадоха ми точно пари, аз прекосих улицата (Готвалд), минах по моста срещу улица Черно Море (сега Виктор Юго), пресякох отсрещното платно и влязох в бакалията на ъгъла. Там бай Йoрдан ми продаде сапуна и хич не се учуди да ме види сам. Познаваше ме добре - всеки ден идвах я с майка си, я с баба си. После ходех на пазар редовно, почти всеки ден за дребни неща. Пращаха ме за четвърт салам или сирене, за хляб, за бутилка мляко. Основното пазаруване ставаше с майка ми или с баба ми.

Иван-Асен беше пълна с магазини.
Ето, един ден отивам в колбасарницата на ъгъла при улица Загоре (срещу градинката), а миризмата на пресен хамбургски салам, надвила аромата на кафето от близката кафеджийница ме посреща отдалече. В колбасарницата се продаваха пресни, още топли колбаси. Помня три неща: кремвиршите, хамбургския салам, и квадратния леберкес. Произвеждаха ги на място. В хлебарницата също печаха собствен пресен хлаб (черен и бял, т.н. типов и добруджа дойдоха по-късно).
На това място в 1955 имаше колбасарница

Когато се замисля сега за тези неща, давам си сметка, че снабдяването на София през тези години (началото на 50-те) съвсем не е било лошо. Стига пари да има човек! Разпитвал съм при възможност и по-възрастни хора, които потвърждаваха тази картина. През войната и за кратко след войната е имало оскъдица - месо, брашно, сирене, олио били голям дефицит. Но войната не беше разорила селското стопанство - земеделците и овчарите бяха налице. След войната мандрите, ударно изпращали кашкавал на немската армия, се бяха превключили на вътрешния пазар.
  Парите обаче не достигаха - заплатите и пенсиите бяха скромни. Хората купуваха само най-необходимото, и то в малки количества - четвърт сирене, двеста грама салам. Една друга причина за малките количества беше липсата на хладилници. В продуктите нямаше консерванти и те се разваляха бързо, особено в летните горещини. Така се пазаруваше всеки ден и всеки ден се купуваxa прясно и кисело мляко, пресен хляб.

Продуктите бяха напълно естествени - всичко беше много вкусно! Киселото мляко се продаваше в големи алуминиеви тави - овче и краве. Като поискаш половин кило овче, продавачът отрязва едно парче с голяма плоска лъжица и го премерва. Да, овчето киселото мляко се режеше! То имаше дебел, жълт, вкусен каймак и носейки покупката в къщи аз обелвах каймака с пръсти и го изяждах.

Имаше едно място, което посещавах само с баба си Минка - рибарницата срещу кино Влайкова. Майка ми не обичаше риба, а аз не смеех да влизам сам, защото там имаше страшни морски чудовища. Върху парчета лед и овъргаляни в сол лежаха калмари с изпъкнали очи и пипала с вендузи. Странни, уродливи плоски риби - калкани, които баба ми много обичаше, но аз не исках да опитам за нищо на света. Виждал съм дунавски сом, щука, кефал, паламуд, хамсия, сафрид, шаран и разбира се, любимото мезе на баща ми - чирози. Рибата беше силно осолена и се държеше на лед (витрини с хладилници нямаше). Рибарницата и месарницата се снабдяваха с лед от един малък пикап на три колела - едно отпред и две отзад. Ледът пристигаше на дълги четвъртити блокове, а вътре ги трошаха на парчета с една брадвичка. Аз обичах да се въртя наоколо и да си грабна парченце лед. После го смучех с огромно удоволствие.
Някои от тези магазини бяха все-още частни, или получастни кооперации. Частник беше например часовникарят. Също и кафеджията, а тримата обущари в обущарницата бяха кооперация. За съжаление, в началото на 60-те години останалите частници ги "подгониха" - кое с високи данъци, кое с пълна забрана. В края на 60-те години частните услуги вече официално ги нямаше - имаше кооперации. По-нататък окрупняването продължи, кооперациите се превърнаха в комбинати, а качеството на услугите съответно се намали. След 1990 всичко тръгна по обратен ред.

А фурните?
В квартала имаше три фурни, като две от тях помня много добре - на Виктор Юго, след бакалията на ъгъла, и до кино Влайкова. Там печаха всичко! Можеш да си занесеш тава гювеч или пълнена плешка. Или предпочиташ бюрек? Занасяш тавата, дават ти една бележка кога да си го вземеш, и това е. После тръгваш с горещия гювеч към къщи, а хората наоколо се облизват от вкусния аромат.
Последната фурна която помня, работеше до края на 60-те години - на булевард Заимов (сега Янко Сакъзов), срещу Чешкото посолство. Пренасянето на гореща тава с гювеч от там до улица Шейново беше сериозно изпитание, но наградата беше голяма.
Фурните изчезнаха, когато хората си накупиха електрически печки "Чайка" с фурна. Но големите фурни печаха по-добре.

Кино Влайкова!
Колко хора е ощастливило това мило квартално кино! Там сме гледали Фернандел, Фанфан Лалето, Граф Монте Кристо, Фантомас...там се смяхме на Калоянчев, Парцалев и Апостол Карамитев... и се влюбвахме в Невена Коканова и Катерина Валенте. Там после се появиха и Диамантената Ръка, и Мистер Питкин, и Розовата Пантера. Най-хубавите български, италиански, френски, руски филми на това време. Всичко беше отбрано - каймакът на световната драма и комедия! Нямаше долнопробни филми.
Когато бях на около 8-9 години аз имах специален табиет. Всяка неделя сутрин ходех на кино Влайкова да гледам мултфилми (анимация). Ходех сам, да не ми пречи никой на удоволствието. Прожекциите започваха в 10, а билета беше лев и двадесет стотинки (преди смяната в 1962). Салонът беше обикновено полупразен, аз се настанявах удобно и сеансът започваше. Показваха китайски, индийски, руски, чешки филмчета, всяко около 10 минути. Тогава за пръв път слушах китайска музика и китайска реч. След представлението задължително се отбивах в сладкарничката срещу киното - на ъгъла с Виктор Юго. Там пиех една малка сладка боза за 40 ст.
Тази сладкарница (Пчела) е още там, но бозата сега е ерзац, а баклавата е с фастъци, вместо с орехи. Както и да е. През 2005 се отбих там, купих си една доста хубава баничка и една боза. Седнах отвън. Унесен в спомените си, усетих внезапно до мен някаво станно тежко дишане. Обърнах се и замръзнах! До мен, на около две педи разстояние, седеше една голяма кафява....мечка! Седеше на задните си крака като куче. Мечкарят беше влезал вътре за цигари, а дресираното животно кротко го чакаше.

Животът през 2005 беше вече друг, и улицата беше съвършено различна. Новата забележителност сега е лъскавата сграда на Райфайзен банк.
Има и някои други нови неща, за съжаление, много по-зловещи. На 11 юли 2007г. на улица Мизия 1-3, близо до петте кюшета при Иван Асен, бе застрелян известния бизнесмен Манол Велев, председател на Българския съюз на частните предприемачи „Възраждане”. Това бе поредното поръчково убийство в България, един от символите на "новата епоха". Неразкритите поръчкови убийства към тази дата бяха вече към 400. Друг символ на епохата са кражбите и обирите. Затова сега витрините навсякъде имат железни решетки, а самò дете на пет години да пазарува е немислимо. Хора като Манол Велев забогатяха с казина, сега тези казина се срещат навсякъде. Ново казино се появи на Иван Асен 18, на мястото на старата рибарница. А отсреща, до кино Влайкова отвори врати нов клон на СИБанк. Много удобно, взимаш заем - и право в казиното!
Банкови клонове се виждат напоследък много често. Български банки не останаха, а чуждите действат много агресивно.

Магазините за хранителни стоки тогава бяха няколко вида - отделно имаше млекарници, хлебарници, рибарници, бакалии и зарзаватчийници. Последните станаха после "Плод-Зеленчук", там се продаваха само плодове, зеленчуци и туршии. Бакалията беше магазин за продукти като сирене, салам, олио, халва, салца. Олио се продаваше наливно - отиваш с шишето си, и там продавача налива с фуния олио от един варел. "Бакалия" е турска дума и от нея идва фамилното име "Бакалов". После се появиха по-луксозни магазини - Гастрономи. В чудесния Речник за Чуждите Думи в Българския Език (София,1958) е обяснено: "Гастроном - обширен и добре обзаведен магазин за продаване на хранителни продукти". След това всичко се събра на едно място и се появи названието Хранителни Стоки. Хлябът стана заводски и загуби много от вкуса си.

По това време съществуваше названието "колониал". Така се наричаха понякога бакалийте. Името "Колониален магазин" е много старо, идва още от 19 век. Това са били магазини в Европа, където са продавали стоки от колониите - кафе, подправки, маслини, фурми, екзотични неща. После названието се е прехвърлило и на бакалийте.

Още стои малката триъгълна градинка, отсечена от улиците Янтра, Виктор Юго и Иван-Асен. Там навремето имаше езерце, в което пишкаше вода едно мраморно момченце. Зад градинката, на Янтра, имаше Бакалия, която после се уголеми и стана Гастроном. След основен ремонт в края на 60-те години, Гастронома еволюира в Хранителни Стоки. А сега и това го няма. До бакалията, на ъгъла с ул. В. Юго, популярната в квартала шкембеджийница се радваше на многобройни клиенти. Като напазаруваш, можеш да си закачиш мрежата на стола и да изсърбаш една гореща чорба.
Названието "Бакалия" още съществува тук-там. Наскоро видях следния мил надпис над едно магазинче на Аксаков: "Кока-кола / Бакалия".

За по-младите жители на района може би ще е интересно да узнаят, че в началото на улицата, на номер 2, където е сега магазин за модно облекло, преди се намираше най-известния в целата околност магазин за железария, електроуреди и електроматериали. В период от близо половин век, ако ви трябваше крушка, пирони, някаква жица, котлон - отивате там. На петия ми рожден ден баща ми ме заведе в този магазин и ми купи фенерче. Възхитително правоъгълно фенерче, с три цвята - бял, зелен и червен, захранвано от правоъгълна батерия (4.5 волта, три елемента един до друг). С това фенерче прекарах детството си, после то обиколи с мен всички български планини и не малко пещери. Сега фенерчето е вече пенсионер и доживява дните си в мазето.
Типична къща от Стара София, строена в началото на 20 век (улица Гогол, до Военната Академия). Солидна постройка с високи тавани.
Оградата на Военната Академия на Евлоги Георгиев. Металната решетка е от стволовете на стари трофейни пушки.